III. Вторият брак и вторите деца
Съвсем скоро след като се освободи от четиригодишния Митя, Фьодор Павлович се ожени втори път. Този втори брак трая осем години. Той взе втората си съпруга, също съвсем младичка особа, Софя Ивановна, от друга губерния, където беше отишъл за една дребна доставка заедно с някакъв чифутин. Фьодор Павлович, макар да гуляеше, пиеше и безпътничеше, но никога не преставаше да се занимава с влагане на своя капитал и си нареждаше работите винаги сполучливо, макар, разбира се, почти винаги доста подличко. Софя Ивановна беше „сираче“, безродна от детинство, дъщеря на някакъв незнаен дякон, израснала в богатата къща на своята благодетелка, възпитателна и мъчителна, една знатна старица, вдовицата на генерал Ворохов. Подробности не знам, но съм чувал само, че възпитаницата, кротка, незлоблива и мълчалива, веднъж била свалена от примката, която си била окачила на един гвоздей в килера — толкова тежко й е било да търпи своенравието и вечните натяквания на тази може би не злобна старица, но станала съвсем непоносимо опака от скука. Фьодор Павлович предложи ръката си, събраха сведения за него и го изпъдиха, и тогава той, отново, както в първия брак, предложи на сирачето да го отвлече. Много, много е възможно дори и тя за нищо на света да не би се омъжила, ако беше навреме узнала повече подробности за него. Но това ставаше в друга губерния; пък и какво можеше да разбира шестнадесетгодишното момиче, освен че е по-добре да се хвърли в реката, отколкото да остане при благодетелката си. Така бедното момиче смени благодетелката с благодетел. Фьодор Павлович този път не взе нито грош, защото генералшата се разсърди, не даде нищо и на това отгоре прокле и двамата; но той този път и не очакваше да вземе, а се помами само от рядката хубост на невинната девойка и главно от нейния невинен вид, който порази този сладострастник, досега порочен любител само на грубата женска красота. „Мене тогава тия невинни очички все едно че с бръснач ми срязаха душата“ — казваше той често по-сетне, ухилен гадно, по своя си особен начин. Впрочем за такъв развратен човек и това е могло да бъде само сладострастно влечение. А неполучил никакво възнаграждение, Фьодор Павлович не се церемонеше със съпругата си и използувайки това, че тя е, тъй да се каже, „виновна“ пред него и че той почти я беше „от въжето снел“, използувайки освен това нейното феноменално смирение и мълчание, дори потъпка най-елементарните брачни приличия. В самата му къща, пред очите на жена му, се събираха долни жени и се устройваха оргии. Като характерен момент ще съобщя, че слугата Григорий, мрачен, глупав и упорит резоньор, който мразеше предишната господарка Аделаида Ивановна, този път взе страната на новата господарка, защищаваше я и се караше за нея с Фьодор Павлович по почти непозволен за един слуга начин, а веднъж направо разгони грубо оргията и всички надошли безпътни жени. По-късно нещастната, още от дете наплашена млада жена заболя от някаква нервна женска болест, срещана най-често сред простолюдието, у селянките, наричани за тази болест „припадничави“. От тази болест със страшни истерични припадъци болната навремени дори губеше разсъдък. Тя роди обаче на Фьодор Павлович двама синове, Иван и Алексей, първия — в първата година на брака, а втория — три години след това. Когато тя умря, Алексей караше четвъртата си година и колкото и да е странно, знам, че беше запомнил после майка си за цял живот, като в просъница, разбира се. След смъртта й с двете деца се случи, почти същото, което и с първото, Митя: баща им съвсем ги забрави и заряза и те двете останаха при слугата Григорий, в същата негова къщурка. В тази къщурка ги намери старата деспотична особа, генералшата, благодетелка и възпитателка на тяхната майка. Тя още беше жива и през цялото това време, цели осем години, не можа да забрави нанесената й обида. За житието-битието на своята „Софи“ през осемте години разполагаше с най-точни сведения и чувайки, как е болна и какви безобразия стават наоколо й, два-три пъти бе рекла гласно пред своите храненички: „Така й се пада, Бог я наказа за неблагодарността й“.