Но Смердяков само пребледняваше от яд на тези думи и нищо не отговаряше. Фьодор Павлович махваше с ръка и си отиваше. Главно, беше сигурен в честността му, и то веднъж за винаги, сигурен беше, че той нищо няма да вземе, нито ще открадне. Случи се веднъж, че Фьодор Павлович, пиян, изтърва в собствения си двор в калта три сторублеви банкноти, които току-що беше получил, и установи липсата им чак на другия ден; и щом почна да търси из джобовете — и изведнъж трите банкноти вече на масата. Откъде? Смердяков ги намерил и ги донесъл още вчера. „Е, братко, такива като тебе не бях виждал!“ — отсече тогава Фьодор Павлович и му подари десет рубли. Трябва да добавим, че той не само беше уверен в честността му, но, кой знае защо, дори го и обичаше, макар че хлапакът гледаше и него също тъй накриво, както другите и все мълчеше. Рядко се случваше да заговори. Ако по него време хрумнеше на някой, като го видеше, да попита: от какво се интересува това момче и какво му е най-често в ума, просто невъзможно би било да реши по вида му. А същевременно понякога, в къщи или на двора, или пък на улицата, му се случваше да се спре, да се замисли и стоеше така по десетина минути. Някой физиономист би казал, ако го видеше, че в това няма ни мисъл, нито размисъл, а само някакво съзерцание. Живописецът Крамской99 има една забележителна картина, наречена „Съзерцател“: нарисувана е зимна гора и в гората, на пътя, в окъсано кафтанче, с цървули, стои сам-самичък в най-дълбоко уединение залутан селянин, стои и сякаш се е замислил, но той не мисли, а нещо „съзерцава“. Да го побутнеш, ще трепне и ще те погледне, сякаш се е събудил, но без нищо да разбира. Наистина тутакси ще се окопити, но да го питаш за какво е стоял и мислил, сигурно нищо няма да си спомни, но пък положително ще затаи в себе си впечатлението, под което се е намирал по време на своето съзерцание. Тези впечатления му са скъпи и той навярно ги трупа: може изведнъж, натрупал впечатления от много години, да зареже всичко и да се вдигне за Ерусалим, да се скита и да се спасява, а може изведнъж да подпали родното си село, а може да направи и едното, и другото. Сред народа има доста съзерцатели. Та именно такъв съзерцател беше и Смердяков и навярно също трупаше впечатленията си жадно, почти без сам още да знае защо.
VII. Контроверзия100
Но Валаамовата ослица изведнъж заговори. Темата беше странна: сутринта Григорий, като купувал нещо в дюкяна на търговеца Лукянов, чул от него за един руски войник, дето някъде далече към границата, при азиатците, бил пленен от тях и насилван, със заплахи за мъчителна и незабавна смърт, да се отрече от християнството и да приеме исляма, не склонил да смени вярата си и приел мъките, оставил се да му одерат кожата и умрял, славейки и хвалейки Христа — за който подвиг било напечатано тъкмо в получения същия ден вестник. За това именно заговори на трапезата Григорий. Фьодор Павлович и преди обичаше винаги след ядене, по време на десерта, да се посмее и поговори, макар поне с Григорий. А този път беше във весело и приятно отпуснато настроение. Пийваше си коняк и като изслуша съобщената новина, отбеляза, че такъв войник би трябвало да се обяви веднага за светия и одраната му кожа да се препрати в някой манастир: „Сума народ ще потече, а и пари.“ Григорий се намръщи, като видя, че Фьодор Павлович никак не се трогва, а по стар навик почва да кощунствува. И тогава изведнъж Смердяков, който стоеше до вратата, се подсмихна. И по-рано твърде често се допущаше Смердяков да остава по време на трапезата, тоест към края на обяда. А откакто в града ни пристигна Иван Фьодорович, той почна да се явява на обяда почти винаги.
— Какво има? — попита Фьодор Павлович, който забеляза мигом кривата усмивка и разбра, естествено, че тя се отнася за Григорий.
— Ами аз относно това — заговори изведнъж високо и неочаквано Смердяков, — че дори подвигът на този похвален войник да е твърде велик, но според мене никакъв грях нямаше да е, ако се откажеше при тази случайност примерно от Христовото име и от собственото си кръщение, за да спаси по този начин живота си за добри дела, с които през следващите години да изкупи малодушието си.
— Как нямаше да е грях! Не е вярно, за тези приказки ще идеш право в ада и там ще те въртят като овен на шиш — подхвана Фьодор Павлович.
И точно в този момент влезе Альоша. Фьодор Павлович, както видяхме, се зарадва ужасно на Альоша.
— По твоята част, по твоята! — се кискаше радостно той и дърпаше Альоша да седне да слуша.
99