— Смея се, защото вие самият преди малко остроумно отбелязахте за вярата на Смердяков в съществуването на двамата монаси, дето могат да местят планини.
— Че мигар сега е същото?
— Почти.
— Тогава, значи, и аз съм русин, и аз имам тая руска черта, и тебе, философа, може също човек с тая черта да те хване в нещо подобно. Ако искаш, ще те хвана. Да се обзаложим, че още утре ще те хвана. Но все пак кажи: има ли бог, или няма? Ама сериозно! Сега искам сериозно.
— Не, няма бог.
— Альошка, има ли бог?
— Има бог.
— Иване, а безсмъртие има ли, е, някакво там, макар и мъничко, от малко по-малко?
— Няма и безсмъртие.
— Никакво ли?
— Никакво.
— Тоест кръгла нула или нещо? Може би все има нещичко? Все пак не ще да е нищо!
— Кръгла нула.
— Альошка, има ли безсмъртие?
— Има.
— А бог и безсмъртие?
— И бог, и безсмъртие. В Бога е безсмъртието.
— Хм. По-вероятно е Иван да е прав. Господи, като си помислиш само колко вяра е отдал човек, колко много напразни сили за тази мечта, и това вече толкова хиляди години! Кой се присмива така на човека? Иване! За последен път и категорично: има ли бог, или няма? За последен път!
— И за последен път — няма.
— Но кой се присмива на хората, Иване?
— Дяволът, види се — усмихна се Иван Фьодорович.
— А има ли дявол?
— Не, и дявол няма.
— Жалко. Дявол да го вземе, какво не бих направил тогава с онзи, който пръв е измислил бога! Малко му е да го обесиш на суха върба.
— Тогава нямаше да има никаква цивилизация, ако хората не бяха измислили бога.
— Нямаше да има ли? Без бога?
— Да. И коняче нямаше да има. А все пак конякът трябва да ви се отнеме вече.
— Чакай, чакай, чакай, мили, още една чашчица. Аз обидих Альоша. Нали не се сърдиш, Алексей? Мили Алексейчик мой, Алексейчик!
— Не, не се сърдя. Аз знам мислите ви. Сърцето ви е по-добро от главата.
— Сърцето ми е по-добро от главата ли? Господи, и кой го казва! Иване, обичаш ли Альошка?
— Обичам го.
— Обичай го. (Вече здравата го хващаше.) Слушай, Альоша, одеве нагрубих твоя старец. Но аз бях развълнуван. А у този старец има остроумие, как мислиш, Иване?
— Май че има.
— Има, има, il y a du Piron là-dedans104. Той е йезуит, руски тоест. Като у благородно същество, в него кипи скрито негодувание, задето трябва да се представя… да се преструва на светия.
— Но той вярва в бога.
— За счупена пара не вярва. Че ти не знаеш ли? Та той казва това сам на всички, тоест не на всички, а на всички умни хора, които ходят там. На губернатора Шулц казал направо: „credo105, но не знам в какво.“
— Нима?
— Точно така. Но аз го уважавам. Има в него нещо мефистофелско или по-право — от „Герой на нашето време“… Арбенин или как беше…106 тоест, знаеш ли, той е сладострастник; той е такъв сладострастник, че аз и сега бих се боял за дъщеря си или за жена си, ако отидеше да се изповяда при него. Знаеш ли, като почне да разправя… Преди три години ни покани у тях на чай, хем с ликьорче (госпожите му изпращат ликьор), че като се впусна да разправя за едно време, изпокапахме от смях… Особено как излекувал една отпаднала. „Да не ме боляха краката, вика, щях да ви изтанцувам един танц.“ А, какво ще кажеш? „Изатонвах се, вика107, доста на времето си.“ От Демидов, търговеца, отмъкнал шейсет хиляди.
— Как, откраднал ги?
— Онзи като на добър човек му ги занесъл: „Запази ги, братко, че утре ще ми правят обиск.“ И тоя хубаво му ги запазил. „Ами ти, вика, нали ги пожертвува за църквата.“ Аз му казвам: подлец си, ти казвам. Не, казва, не съм подлец, ами съм широк. Но впрочем това не беше той… Онзи беше друг. Аз го обърках с друг… и не забелязвам. Е, още една чашка и стига вече; скрий бутилката, Иване. Аз лъгах, защо не ме спря, Иване… и не каза, че лъжа?
— Знаех, че сам ще спрете.
— Лъжеш, ти направи това от злоба към мене, само от злоба. Ти ме презираш. Ти дойде при мене, а ме презираш в къщата ми.
— Ще си отида; конякът започва да ви действува.
— Аз те молих, за Христа-Бога, да отидеш в Чермашня… за ден-два, а ти не отиваш.
— Ще отида утре, щом толкова настоявате.
— Няма да отидеш. Тебе ти се ще да ме следиш тук, това ти се ще на тебе, злобна душа, и затуй няма да отидеш!
Старецът не мирясваше. Той стигна до онази граница на пиянството, когато на някои пияни, дотогава кротки, изведнъж им се дощява да се ядосат и да си покажат рогата.
104
Тук се чувствува Пирон (фр.) — Алексис Пирон (1689— 1773), френски поет и драматург. С първите си произведения си спечелва славата на непристоен писател, приписват му се остроумни и злобни епиграми; по-късно пише религиозна поезия, но старата му слава става пречка в избирането му за член на Академията (вж. стр. 448). — Бел. С.Б.
106
107