— Аз съм сам, а те са шестима… Ще ги избия всички сам — каза то и очите му изведнъж пламнаха.
— Един камък като че ли доста зле ви удари — каза Альоша.
— А аз улучих Смуров в главата! — извика момчето. — Те там ми казаха, че вие ме познавате и за нещо сте хвърлили камък по мене? — попита Альоша.
Момчето го погледна мрачно.
— Аз вас не ви знам. Вие познавате ли ме? — продължаваше да пита Альоша.
— Стига сте ме разпитвали! — изведнъж извика сърдито момчето, ала без да помръдне от мястото си, сякаш още изчакваше нещо, а очите му пак злобно припламнаха.
— Добре, тръгвам си — каза Альоша, — само че не ви познавам и не ви закачам. Те ми казаха как ви закачат, но аз не искам да ви закачам, сбогом!
— Калугер с гарнитурови гащи!120 — извика момчето подире му със същия злобен и предизвикателен поглед, като същевременно взе и съответна поза, понеже смяташе, че Альоша без друго ще се нахвърли сега върху него, но Альоша се обърна, погледна го и си продължи пътя. Ала не успя да направи и три крачки, когато момчето го замери силно в гърба с най-големия камък, който имаше в джобовете си.
— А, значи, изотзад? Онези тогава право казват за вас, че нападате тайно? — обърна се пак Альоша, но този път момчето настървено запрати по него още един камък и вече право в лицето му, но Альоша успя навреме да се запази с ръка и камъкът го удари в лакътя.
— Как не ви е срам! Какво съм ви направил? — извика той.
Момчето мълчеше и предизвикателно очакваше само едно: сега Альоша вече непременно да се нахвърли върху него; като видя, че дори и сега не се нахвърля, съвсем се озлоби, като зверче: втурна се и то самото се нахвърли върху Альоша и докато Альоша успее да се дръпне, злобното момче сграбчи с две ръце лявата му ръка, наведе глава и силно го ухапа по средния пръст. То впи в пръста му зъби и десетина секунди не го пусна. Альоша изкрещя от болка и си задърпа пръста с всичка сила. Момчето го пусна най-сетне и отскочи на предишната дистанция. Пръстът му беше зле ухапан, точно до нокътя, дълбоко до костта; бликна кръв. Альоша извади кърпа и здраво превърза с нея ранената си ръка. Той я превързва почти цяла минута. През цялото това време момчето стоеше и чакаше. Най-накрая Альоша вдигна към него кроткия си поглед.
— Е, добре — каза той, — виждате колко лошо ме ухапахте, стига толкова, нали така? Сега кажете ми, какво съм ви направил?
Момчето го погледна учудено.
— Макар изобщо да не ви познавам и за първи път да ви виждам — продължи Альоша все така спокойно, — но не може да не съм ви направил нищо — не бихте ме тормозили така без нищо. Кажете тогава какво съм ви направил и с какво съм виновен пред вас?
Вместо да отговори, момчето изведнъж се разплака с глас и побягна от Альоша. Альоша тръгна кротко подир него към Михайловска и дълго още виждаше как бягаше напред детето, без да забавя крачка, без да се обръща и сигурно все така плачейки с глас. Той реши, щом му остане време, непременно да го издири и да изясни тази загадка, която го порази извънредно много. Сега обаче нямаше време.
IV. У Хохлакови
Скоро стигна до къщата на госпожа Хохлакова, каменна къща, собствена, двуетажна, красива, една от най-хубавите в нашия градец. Макар че госпожа Хохлакова живееше повечето време в друга губерния, където имаше имение, или: в Москва, където имаше собствена къща, но и в нашия градец си имаше къща, останала й от бащи и деди. Пък и имението й в нашата околия беше най-голямото от трите й имения, а досега в нашата губерния беше идвала съвсем рядко. Тя изтича да посрещне Альоша още в антрето.
— Получихте ли писмото за новото чудо? — бързо, нервно заговори тя.
— Да, получих го.
— Разгласихте ли го, показахте ли го на всички? Той върна на майката сина!
— Днес той ще умре — каза Альоша.
— Чух, знам, о, как искам да говоря с вас! С вас или с друг някой за всичко това. Не, с вас, с вас! И колко ми е жал, че нямам възможност да го видя! Целият град е възбуден, всички са в очакване… Но сега… Знаете ли, че у нас сега е Катерина Ивановна?
120