— Съжалявам, Табор. Но няма начин да заловите адмирал Нейсмит. Поне не на Земята. Можеш да предадеш съобщението на началниците си. Той е под наша закрила, докато флотът му напусне орбита. Това е част от цената за помощта, която оказа на бараярското посолство да открие комарците, отвлекли някои наши служители. Така че се откажете.
Табор размърда долната си челюст и мъчително преглътна.
— Работите заедно, така ли? — изхриптя сетаганданецът.
— За съжаление — изръмжа Марк.
— Наемникът — любезно отвърна Майлс — отива там, където му плащат.
— Направи грешка — изсъска центурион-капитанът, — когато прие работата на Дагула.
— Имаш право — бодро се съгласи Майлс. — След като спасихме проклетата им армия, Съпротивата ни измами. Плати ни само половината от обещаната сума. Дали Сетаганда не би искала да ни наеме срещу тях? Не? За съжаление, не мога да си позволя лично да им отмъстя. Поне засега. Иначе нямаше да мога да приема офертата — той недружелюбно се усмихна на Марк — на тези стари приятели.
— Значи наистина си бил клонинг — зяпнал легендарния наемнически командир, промълви Табор. — Ние мислехме… — Той замълча.
— Ние пък смятахме, че от години е ваш — каза Марк в ролята на лорд Воркосиган.
— Наш!? — удивено прошепна гем-лейтенантът.
— Но сегашната операция потвърди неговия комарски произход — завърши Марк.
— Сключихме договор — сякаш обезпокоен от тона на Марк, заговори Майлс. — Ще ме пазите, докато напусна Земята.
— Наистина сключихме договор — отвърна Марк, — стига никога да не се приближаваш до Бараяр.
— Задръжте си скапания Бараяр. Аз ще си взема останалата част от галактиката, благодаря.
Центурион-капитанът отново се унасяше, но се мъчеше да остане в съзнание, стискаше клепачи и дишаше равномерно. Мозъчно сътресение, прецени Майлс. Ели внезапно отвори очи. Той погали къдриците й. Тя се оригна — единствено синергинът я спаси да не повърне — нещо обичайно за жертвите на зашеметяване. Куин седна, огледа се наоколо, забеляза Марк, сетаганданците, Иван и се напрегна. Майлс стисна ръката й. „По-късно ще ти обясня всичко“ — обещаваше усмивката му. Ели раздразнено му се намръщи: „Няма да е зле“. И гордо повдигна брадичка, за да запази достойнството си пред врага.
— Какво ще правим с тези сетаганданци, господин капитан? — тихо попита Иван. — Да ги хвърлим ли някъде? От колко високо?
— Нямаме нужда от междупланетен инцидент, струва ми се — имитира кръвожадната бодрост на Майлс комарецът. — Нали, лейтенант Табор? Или искате местните власти да научат какво всъщност е правил вашият гем-брат в дигата? Не? И аз така си помислих. Много добре. И двамата се нуждаят от лекар, Иване. За нещастие, лейтенант Табор си е счупил ръката, а неговият, хм, приятел има мозъчно сътресение. Освен всичко останало. Вие решавате, Табор. Да ви оставя ли в болницата, или предпочитате да се лекувате в посолството си?
— В посолството — изхриптя сетаганданецът, очевидно наясно с вероятните усложнения. — Освен ако не искате да отговаряте за опит за убийство — отвърна на заплахата той.
— Всъщност най-обикновено сбиване. — Очите на Галени проблеснаха.
Табор неспокойно се усмихна.
— Няма значение. Нито нашият, нито вашият посланик ще останат много доволни.
— Абсолютно вярно.
Наближаваше изгрев слънце. Уличното движение започваше да се усилва. Иван забеляза пуста стоянка за автотаксита. Това крайморско предградие се намираше далеч от дипломатическия квартал. Галени любезно помогна за разтоварването на сетаганданците, но хвърли електронния ключ за белезниците на центурион-капитана и Табор едва когато Ворпатрил потегли.
— Следобед ще пратя някой от хората си да върне колата ви — вместо сбогуване им извика той. После се отпусна на мястото си, докато Иван затваряше купола, и добави: — След като я прегледаме.
— Мислите ли, че този маскарад ще успее? — попита Ворпатрил.
— За известно време може и да убеди сетаганданците, че Бараяр няма нищо общо с Дагула — въздъхна Майлс. — А може би не. Но от друга страна, сега имаме двама верни сетагандански офицери, които под химиохипноза ще се закълнат, че адмирал Нейсмит и лорд Воркосиган несъмнено са двама души. Това ще ни е от огромна полза.
— Но дали и Дестанг смята така? — попита Иван.
— Струва ми се — замислено отвърна Галени, — че изобщо не ме интересува какво смята Дестанг.
Майлс мислено се съгласи с него. Всички бяха много уморени. Ала бяха живи. Ели и Иван, Галени и Марк, всички живи, всички оцелели от тази ужасна нощ. Почти всички.