Ели опря ръце върху облегалката на стола пред комуникационния пулт. Дъхът й погали тъмната му коса и мрачните му мисли.
— Позволи ми да ти напомня, Майлс, че той не е единственият старши офицер, който се нуждае от малко почивка. Дори ти понякога трябва да се освобождаваш от напрежението. Не забравяй, че ти също беше ранен.
— Ранен ли? — Той стисна зъби. — А, костите! Счупените кости не влизат в сметките. През целия си живот съм бил с крехки кости. Просто трябва да се науча да устоявам на изкушението да се правя на войник. Мястото ми е върху стол с мека възглавница в тактическия щаб, а не на фронтовата линия. Ако предварително знаех, че на Дагула ще стане толкова… напечено, щях да пратя някой друг. Както и да е, аз си прекарах отпуската в лазарета.
— И после цял месец обикаля като криотруп, затоплен в микровълнова фурна. Когато влизаше в някоя стая, хората все едно виждаха призрак от отвъдното.
— Тогава бях изпаднал в пълна истерия. Не можеш да останеш толкова дълго на крак и после да не платиш за това. Поне аз не мога.
— Май има и още нещо.
Той се завъртя на стола си и намръщено я изгледа.
— Остави ме на мира! Да, изгубихме много добри хора. Не обичам да губя хора. И плача за тях с истински сълзи — насаме, ако не възразяваш!
Ели отстъпи назад и лицето й помръкна. Засрамен от избухването си, Майлс омекна.
— Извинявай, Ели. Просто не съм на себе си. Смъртта на онзи нещастен военнопленник, който падна от совалката, ме потресе повече, отколкото… повече, отколкото трябваше да допусна. Изглежда, не мога…
— Аз не бях на мястото си, господин адмирал.
Това „господин адмирал“ се заби като нож в сърцето му и Майлс потръпна.
— Нищо подобно!
Защо, защо, защо сред всички слабоумни решения на адмирал Нейсмит се нареждаше и желязното правило да не търси интимност с жена от собствената си организация? Навремето това му се струваше правилно. Тънг го бе одобрил. Тънг беше дядо, за Бога, тестисите му навярно отдавна бяха изсъхнали. „Добрият офицер на ходи на пазар в ротния склад“ — бе казал на Ели той. Защо не го беше ударила за тези идиотски думи? Ели мълчаливо бе приела неволната обида и никога повече не бе направила опит за физическа близост. Дали бе разбрала, че е имал предвид себе си, а не нея?
Когато пътуваше с флота за по-дълго, той обикновено й възлагаше задачи, изискващи отсъствието й, и тя неизбежно се връщаше с блестящи резултати. Беше оглавила авангарда му на Земята и когато „Дендарии“ влязоха в орбита, вече се бе свързала с „Кеймър“ и повечето от доставчиците им. Добър офицер, може би най-добрият след Тънг. Какво не би дал да потъне в това гъвкаво тяло и да се изгуби в него! Твърде късно — беше проиграл шанса си.
Ели иронично нацупи кадифените си устни и сви рамене.
— Повече няма да те занимавам с това. Но поне помисли. Не съм виждала друг човек, който повече от теб да се нуждае от жена.
О, Господи, колко откровени думи — какво всъщност означаваха те? Сърцето му се сви. Другарска забележка или покана? Ако бяха само забележка, а той ги вземеше за покана, тя нямаше ли да схване реакцията му като сексуален тормоз? В противен случай сигурно пак щеше да се обиди и изобщо нямаше да припари край него. Той панически се усмихна.
— Пари. В момента се нуждая от пари, не от жена. После… после, хм… сигурно бихме могли да се поразходим. Истинско престъпление е да изминем целия този път и да не видим Земята, дори набързо. И без това би трябвало винаги да съм с телохранител, така че можем да съчетаем приятното с полезното.
Тя въздъхна и се изправи.
— Да, на първо място дългът, разбира се.
Да, на първо място дългът. А следващото му задължение беше да се свърже с работодателите си. Това щеше да реши всичките му проблеми.
Искаше му се преди да се бе отправил на тази експедиция да бе могъл да се преоблече в цивилни дрехи. Стегнатата му сиво-бяла адмиралска униформа изглеждаше ужасно подозрителна на този пазар. Или поне да бе накарал Ели да се преоблече — можеха да се престорят на войник в отпуска, излязъл на разходка с приятелката си. Но сандъкът с багажа му се намираше на няколко планети оттук — дали изобщо щеше да го отвори пак? Дрехите му бяха шити по поръчка и много скъпи, не толкова в знак на социално положение, колкото от чиста необходимост.
Обикновено забравяше особеностите на тялото си — огромна глава, къса шия и крив гръб, всичко метър четирийсет и пет, резултат от вроден дефект. Нищо не можеше да го накара да осъзнае недъга си повече от това да се опита да заеме дрехи от някой с нормален ръст и фигура. „Убеден ли си, че подозрителността се дължи на униформата, момче? — помисли си той. — Или пак се мъчиш да се самозаблуждаваш? Престани.“