Тя неодобрително поклати глава.
Следващите няколко минути изтекоха в мълчание. Майлс за пореден път премисляше всички начини, по които можеше да се развие тази операция. Накрая спряха пред редица стари триетажни къщи, издигнати плътно една до друга. Всички изглеждаха тъмни и тихи.
Ели погледна номерата на вратите, отвори прозрачния купол и слезе. Майлс се измъкна и застана до нея. Иван остана в колата и включи скенерите.
— Няма никого — като наблюдаваше с присвити очи датчиците, съобщи той.
— Какво? Не е възможно! — възкликна Ели.
— Може да сме подранили.
— Глупости — възрази тя. — Както обича да казва Майлс, помисли логично. Хората, които искат да отвлекат лорд Воркосиган, ни дадоха координатите за тази среща в последния момент. Защо? За да не можем да стигнем тук първи и да проверим района. Трябва да са заложили капана и да ни причакват. — Тя се наведе над рамото на Иван и отново задейства скенерите. — Имаш право — накрая призна Ели, — но въпреки това нещо не се връзва.
Дали бе случайно, че точно тук бяха счупени няколко улични лампи? Майлс се вгледа в мрака.
— Не ми харесва — измърмори Ели. — Хайде да не ти връзваме ръцете.
— Можеш ли да се справиш сама с мен?
— Дрогирали сме те.
Той сви рамене, леко разтвори устни и премрежи очи. После с олюляване закрачи до нея. Ели го хвана за лакътя, помогна му да се изкачи по стъпалата и натисна бравата.
— Отворено е.
Командир Куин неохотно прибра зашеметителя в кобура си, откачи от колана си фенерче и насочи лъча в мрака. Антре. Паянтово наглед стълбище отляво, от двете страни врати, водещи към мръсни празни стаи. Тя въздъхна и предпазливо прекрачи прага.
— Има ли някой? — тихо извика Ели. Влязоха в лявата стая.
— Не сме подранили — прошепна тя, — не сме закъснели, адресът е верен… къде са тогава?
Дрогираният лорд Воркосиган не можеше да й отговори. Ели го пусна, прехвърли фенерчето в лявата си ръка и отново извади зашеметителя.
— Прекалено си друсан, за да вървиш — промърмори тя, сякаш говореше на себе си. — Ще ида да поогледам наоколо.
Майлс затвори за миг единия си клепач в знак на съгласие. Докато Ели търсеше дистанционно управляеми подслушвателни устройства и скенерни лъчи, той трябваше да продължи убедително да играе ролята на отвлечения лорд Воркосиган. След кратко колебание тя се запъти към стълбището. И взе фенерчето със себе си, по дяволите!
Все още се вслушваше в бързите й стъпки над главата си, когато нечия ръка му запуши устата и в тила го парна слаб, изстрелян от упор зашеметяващ лъч.
Той конвулсивно се сви, зарита, опита се да извика и ухапа ръката. Противникът му изсъска от болка и го стисна още по-здраво. Бяха двама — дръпнаха китките му отзад и натикаха парцал в устата му преди да успее отново да стисне зъби. Парцалът беше напоен с някакъв сладникав опиат. Ноздрите му силно се разшириха, но гласните му струни останаха отпуснати. Сякаш бе изгубил власт над тялото си. После проблесна слаба светлина.
Видя силно замъглените образи на двама едри мъже, единият по-млад, другият по-възрастен, облечени в земянитски дрехи. Скенерни полета, по дяволите! При това невероятно силни, за да преодолеят оборудването на „Дендарии“. Майлс забеляза на коланите им миниатюрни кутии — десет пъти по-малки от най-новите уреди, с които разполагаха неговите хора. Бараярското посолство трябваше да осъвремени системите си за сигурност… Той се опита да прочете името на производителя, докато… докато не видя третия мъж.
О, третият! „Полудял съм!“ — панически си помисли Майлс. Третият мъж бе самият той.
Облечен в спретната бараярска униформа, другият Майлс пристъпи към него и се взря в лицето му със странен, жаден поглед. След това започна да прехвърля съдържанието на джобовете му в своите. Зашеметител… лични документи… половин пакетче бонбони с дъх на карамфил… Той свъси вежди, замисли се, сви рамене и ги прибра. После посочи към кръста му.
Очевидно искаше дядовия му кинжал. Тристагодишното острие все още беше гъвкаво и остро като бръснач. Инкрустираната със скъпоценни камъни ръкохватка криеше печата на Воркосиган. Непознатите го извадиха изпод куртката му. Вторият Майлс преметна ремъка на канията през рамо и пристегна туниката си. Накрая откачи антискенерния излъчвател от пояса си и сръчно го закопча на кръста му.
Когато двойникът му спря, за да го погледне за последен път, в очите му пламтеше странен гняв. Майлс вече беше виждал това изражение — на собственото си лице, отразено в огледалната стена на метрото.