Не.
Бе го видял на неговото лице, отразено в огледалната стена на метрото.
Онази вечер другият трябваше да е стоял на няколко крачки зад него. Само че в бараярска униформа. За разлика от Майлс, който носеше адмиралската си.
„Този път обаче като че ли са познали…“
— Отлично — изръмжа двойникът. Гласът му звучеше ясно, незаглушаван от антискенерния излъчвател. — Дори не се наложи да зашеметяваме жената. Тя няма да заподозре нищо. Нали ви казах, че ще се получи. — Той си пое дъх, вирна брадичка и сардонично се усмихна на Майлс.
„Тъпкано ще ти го върна — гневно си помисли Майлс. — Е, в крайна сметка аз винаги съм бил своят най-голям враг.“
Подмяната отне само секунди. Извлякоха го от стаята и го понесоха към задната част на къщата. С героично извиване на шията си той успя да блъсне главата си в касата на вратата.
— Какво става? — незабавно се разнесе отгоре гласът на Ели.
— Нищо — отвърна двойникът. — Просто проверявам. Долу също няма никой. Отказали са се.
— Мислиш ли? — Майлс я чу да се спуска по стълбището. — Можем да поизчакаме.
Комуникаторът й сигнализира.
— Ели? — повика я Иван. — Преди малко скенерите засякоха нещо странно.
Обнадежден, Майлс затаи дъх.
— Провери пак — студено нареди двойникът.
— Сега е чисто.
— Сигурно нещо ги е подплашило. Добре, връщаме се в посолството, командир Куин.
— Толкова скоро? Сигурен ли си?
— Да. Това е заповед.
— Ти си шефът — разочаровано каза Ели. — По дяволите, бях убедена, че ще ги пипнем.
Ръмженето на наземната кола постепенно се отдалечи. Мрак, тишина, нарушавана единствено от дишането му.
Изнесоха го през задната врата, напъхаха го на задната седалка на някакъв автомобил и седнаха от двете му страни. Шофираше трети мъж. Мислите на Майлс мудно се олюляваха на ръба на съзнанието. Проклети скенери… петгодишна техника от периферната зона, което означаваше десетгодишно изоставане от земянитската — трябваше да подменят цялата скенерна система на „Дендарии“, ако, разбира се, останеше жив, за да нареди… По дяволите скенерите. Скенерите не бяха виновни. Легендите разказваха, че митичният еднорог можел да се улови единствено с огледало, докато се любувал на собственото си отражение. Тук някъде трябваше да има и девица…
Пътуваха през древен квартал. След петнайсетина минути влязоха в подземен гараж — малък, очевидно частен, с място само за две коли.
Вкараха го в асансьор и се спуснаха на долния етаж. Майлс се озова в къс коридор. Единият от похитителите му събу ботушите и откопча колана с антисензорния излъчвател. Действието на зашеметителя започваше да преминава. Чувстваше краката си като гумени, но двамата мъже го подкрепяха. Те развързаха китките му и Майлс се опита да разтрие схванатите си ръце. Когато му отпушиха устата, той издаде нечленоразделен хрип.
Отвориха една врата, побутнаха го вътре и го заключиха. Майлс задъхано застана в средата на помещението и леко се разкрачи, за да запази равновесие.
Намираше се в тясна стая без прозорци с две твърди пейки покрай стените. Вляво от входа имаше малка баня.
На една от пейките с лице към стената лежеше на кълбо мъж само по зелени панталони, кремава риза и чорапи. Мъжът сковано и предпазливо се обърна към него и седна. Едната му ръка автоматично подскочи нагоре, сякаш за да заслони зачервените му очи от прекалено силната светлина, с другата здраво се хвана за ръба на пейката, за да не падне. Тъмната му коса бе разрошена, по бузите му беше набола четиридневна брада. Дълбоки бръчки покриваха лицето му.
Безупречният капитан Галени.
ГЛАВА 8
— Мамка му — измъчено изруга капитанът.
— И аз се радвам да ви видя — изхриптя Майлс.
Уморените очи на Галени подозрително се присвиха.
— Или… вие ли сте?
— Не зная. — Майлс се замисли. — Вие кой очаквахте да съм? — Залитна към другата пейка преди краката му да са се подкосили, седна и се облегна на стената. Стъпалата му не достигаха пода. Няколко минути двамата мълчаха и предпазливо се гледаха.
— Безсмислено е да ни затварят в една и съща стая, ако не ни наблюдават — накрая каза Майлс.
Вместо отговор Галени посочи с показалец нагоре към лампата.
— Аха. Значи има и холокамера, така ли?
— Да.
Майлс оголи зъби и се усмихна към тавана. Капитанът продължаваше да го гледа с почти болезнена неувереност.