Майлс се прокашля. Усещаше в устата си горчив вкус.
— Предполагам, че сте видели двойника ми.
— Вчера. Поне ми се струва, че беше вчера. — Галени вдигна очи към лампата.
Похитителите бяха взели и неговия часовник.
— Сега е към един през нощта. Изчезнахте от посолството преди пет дни — отговори на неизречения му въпрос Майлс. — Постоянно ли свети тази лампа?
— Да.
— Аха. — Той сподави неприятното усещане, събудени от стар спомен. Сетаганданците използваха постоянното осветление като начин за предизвикване на временна дезориентация. Адмирал Нейсмит го знаеше от личен опит.
— Аз го видях само за няколко секунди — продължи Майлс. — Когато направиха подмяната. — Той докосна с ръка мястото, където преди носеше кинжала си, после заразтрива тила си. — Наистина ли… наистина ли изглеждам така?
— Смятах, че сте вие. До края. Каза ми, че се упражнявал.
— Не го ли познахте?
— Не. А остана при мен четири-пет часа.
Майлс потръпна.
— Лошо. Много лошо.
— И аз така си помислих.
— Разбирам. — Последва мрачно мълчание. — Е, историко, как можете да различите фалшификата от оригинала?
Галени поклати глава, после колебливо докосна слепоочието си. Очевидно изпитваше мъчителни болки. Също като Майлс.
— Вече не зная. — Той се поколеба. — Отдаде ми чест.
Майлс иронично повдигна ъгълчето на устата си.
— Разбира се, може да няма никакъв двойник и всичко това да цели да се побъркате…
— Престанете! — почти извика Галени. Но въпреки това на устните му плъзна уморена усмивка.
Майлс погледна нагоре към лампата.
— Е, който и да съм аз, надявам се, че похитителите ни не са сетаганданци, нали? Това би било прекалено странно. Двойникът ми е бил подложен на пластична хирургия, струва ми се. — „А не клонинг — моля те, Господи, нека да не е мой клонинг…“
— Той каза, че бил клонинг — отвърна Галени. — Но поне половината от думите му бяха лъжи.
— О! — По-силните възклицания изглеждаха напълно неуместни.
— Да. И това ме накара да се замисля за вас. За истинската ви самоличност, разбира се.
— О… хм. Да. Струва ми се, сега разбирам защо ми е хрумнала онази… онази история, когато репортерката ме притисна в ъгъла. Вече го бях видял. В метрото. Бях с командир Куин. Преди десетина дни. Трябва да са чакали подходящ момент за подмяната. Помислих си, че виждам собственото си отражение в огледалото. Но той носеше друга униформа и сигурно са се отказали.
Галени сведе очи към ръкава на собствената си униформа.
— Не ви ли направи впечатление?
— Имах да мисля за много други неща.
— Не сте ми докладвали за случая!
— Бяха ми дали силни обезболяващи и реших, че навярно халюцинирам. Когато се върнах в посолството, вече съвсем бях забравил. И освен това — той се усмихна изтощено, — смятах, че няма да е от полза за служебните ни взаимоотношения, ако ме помислите за побъркан.
Галени раздразнено стисна устни, после на лицето му се изписа изражение съвсем близко до отчаяние.
— Навярно имате право.
— Така или иначе, истинско облекчение е да знам, че не съм станал ясновидец. Боя се, че подсъзнанието ми очевидно действа по-добре, отколкото останалата част от мозъка ми. Просто не осъзнах какво съм видял. — Той отново посочи нагоре. — Значи не са сетаганданци, така ли?
— Не. — Галени се облегна на стената и се навъси. — Комарци са.
— О! — задавено възкликна Майлс. — Комарски заговор? Извънредно… опасно.
— Наистина.
— Е — тихо каза Майлс, — все още не са ни убили. Трябва да имат някаква причина да ни оставят живи.
Устните на капитана се разтеглиха в зловеща усмивка.
— Абсолютно никаква. — Думите му бяха последвани от кратък смях. Очевидно някаква шега, разбираема само за Галени и камерата на тавана. — Той си въобразява, че има причина, но греши.
— Няма нужда да им го казвате — процеди през зъбя Майлс. — Хайде, Галени, изплюйте камъчето. Какво се случи сутринта, в която изчезнахте от посолството?
Капитанът въздъхна и като че ли се овладя.
— Обадиха ми се. Един стар… комарски познат. Помоли ме да се срещнем.
— Няма данни да са ви търсили. Иван провери комуникационния ви пулт.
— Изтрих записа. Това беше грешка, но тогава не смятах така. Ала той каза нещо, което ме наведе на мисълта, че ще мога да разкрия загадката на вашите странни заповеди.
— Значи все пък съм успял да ви убедя, че със заповедите ми трябва да се е случило нещо, така ли?
— О, да. Но това означаваше, че сред хората ми има предател. Навярно самият куриер. Само че не смеех да отправя такова обвинение, без да разполагам с убедителни доказателства.