— Сигурно са въздействали върху развитието му — замислено отвърна Галени. — С химични или хирургически средства.
— Но случилото се с мен е резултат на случаен инцидент и собствените ми лекари не са знаели какви ще са последствията.
— Постигането на пълен двойник наистина е сложно. Но очевидно не и невъзможно. Онова… създание навярно е получено след многобройни експерименти.
— В такъв случай какво са направили с другите? — отчаяно попита Майлс. Във въображението му замаршируваха безброй клонинги като схема на еволюцията, само че обърната отзад напред — от изправения кроманьонски Иван към шимпанзето Майлс.
— Предполагам, че са се избавили от тях.
Стомахът на Майлс се сви.
— Ужасяващо.
— О, да — тихо се съгласи Галени.
Майлс се опита да разсъждава логично.
— В такъв случай клонингът — „моят брат близнак“ — трябва да е значително по-млад от мен.
— С няколко години — потвърди капитанът. — Навярно шест.
— Защо шест?
— Проста аритметика. Когато свърши Комарското въстание, вие сте били на около шест. По онова време тази група трябва да е била принудена да насочи вниманието си към друг, не толкова директен план за атака срещу Бараяр. Идеята не може да ги е заинтересувала преди това. Било е доста по-късно и клонингът е бил прекалено млад, за да го подменят с вас, въпреки ускорения растеж. Защото е трябвало не само да прилича, но и да се държи като вас.
— Но защо изобщо им е нужен клонинг? Мой клонинг?
— Предполагам, че се предвижда да извърши някакъв саботаж, който да даде знак за избухване на въстание на Комар.
— Бараяр никога няма да се откаже от Комар. Никога. Без вас сме напълно изолирани.
— Зная — уморено отвърна Галени. — Но някои хора предпочитат да удавят куполите ни в кръв, вместо да се поучат от историята. — Той неволно погледна нагоре към лампата.
Майлс мъчително преглътна и се насили да се овладее.
— Откога знаете, че баща ви не е загинал при онзи взрив?
Капитанът за миг се вцепени, после се отпусна, ако скованото му движение изобщо можеше да се нарече „отпускане“.
— От пет дни — промълви той. — Как разбрахте?
— Отворихме личните ви файлове. Той беше единственият ви близък роднина без смъртен акт.
— Смятахме го за мъртъв. — Гласът му звучеше далечно и безизразно. — Брат ми със сигурност е загинал. Ние с майка ми разпознахме останките. Не бяха много. Не беше трудно да повярваме, че от баща ми буквално не е останало нищо, още повече че според очевидци той се намирал много по-близо до центъра на взрива.
Всичко това очевидно бе ужасно мъчително за Галени. Майлс установи, че не му доставя удоволствие да наблюдава терзанията му. Чиста загуба на добър офицер — от гледна точка на върховното командване. Като убийство. Или аборт.
— Баща ми постоянно говореше за свободата на Комар — тихо продължи капитанът. На Майлс, на лампата или на себе си? — За жертвите, които всички ние трябвало да направим за свободата на Комар. Много си падаше по жертвите. Включително човешки. Но изглежда, изобщо не го интересуваше свободата на комарците. Станах свободен човек едва в деня, в който въстанието окончателно свърши. В деня, в който той умря. Бях свободен да гледам със собствените си очи, да съдя със собствения си ум, сам да определям живота си. Или поне така си мислех. Животът — саркастично повиши глас Галени — е пълен с изненади. — И отправи към лампата лукава усмивка.
Майлс стисна клепачи и се опита да се съсредоточи. Трудна работа, когато Галени седеше само на два метра от него и излъчваше мощни вълни убийствено напрежение. Имаше неприятното чувство, че официалният му командир е изгубил представа за статегическата картина и е потънал в някаква лична борба със стари призраци. А може и да не бяха призраци. Майлс трябваше да действа сам.
Да действа ли? Той се изправи и закрачи из стаята. Галени мълчаливо го наблюдаваше. Само една врата. Майлс драсна по стената с нокът. Никакъв шанс. Същото се отнасяше за пода и тавана. Влезе в банята, облекчи се, изми си ръцете и лицето и си изплакна устата. От крана течеше студена вода. Накрая пи от шепите си. Нямаше нищо стъклено, нито дори пластмасова чаша. Водата неприятно забълника в стомаха му, ръцете му потръпнаха от вторичните ефекти от зашеметяването. Зачуди се какъв ли ще е резултатът, ако запуши канала с ризата си и пусне водата. Като че ли не можеше да направи нищо повече. Майлс се върна на пейката си, избърса длани в панталона си и седна преди да се е строполил на пода.
— Дават ли ви храна? — попита той.
— Два-три пъти дневно — отвърна Галени. — Готвят горе. Изглежда, в къщата живеят няколко души.