— Сигурност не съществува — възрази Майлс. — Само различни степени на риск. И провал. — Нима щеше да позволи да го предаде някогашната му самотност на единствено дете? Дали зад тези толкова познати сиви очи, които яростно се впиваха в него, се криеше истински човек? С каква примка можеше да го хване? Началото, клонингът явно разбираше началото — липсваше му опит с края…
— Винаги съм знаел — тихо продължи Майлс и двойникът му се наведе към него, за да го чуе — защо родителите ми не са създали други деца. Освен заради уврежданията от солтоксиновия газ. Бетанската медицина е можела да се справи с този проблем. Баща ми се преструваше, че просто не иска да напуска Бараяр, но майка ми можеше да вземе негова генетична проба и да отиде сама. Виждаш ли, причината бях аз. Моите аномалии. Ако имаха съвсем здрав син, щяха да бъдат подложени на невероятен обществен натиск да ме лишат от наследство и да му прехвърлят моите права. Мислиш ли, че преувеличавам ужаса, който Бараяр изпитва от мутанти? След като не успял да убеди майка ми да направи аборт, собственият ми дядо се опитал да реши проблема, като ме удуши в люлката. Сержант Ботари — още от раждането си съм имал телохранител, — два метра висок, не посмял да насочи оръжие срещу Великия генерал. Затова трябвало просто да го вдигне и да го задържи във въздуха, докато генерал Пьотър любезно не помолил да го пусне. В крайна сметка въпросът се уредил. Много по-късно научих тази история от дядо ми — сержантът не беше много приказлив. А по-късно дядо ме научи да яздя. И ми даде кинжала, който сега носиш ти. И ми завеща половината от земите си, повечето от които все още светят нощем от сетаганданските ядрени бомби. Стоеше зад мен в стотици мъчителни, типично бараярски социални ситуации и не ми позволяваше да избягам, докато не започнах да се справям с тях. Понякога предпочитах да умра.
— Родителите ми, от друга страна — продължи Майлс, — бяха много мили и грижовни. Прекалено грижовни — дори когато ми позволиха да постъпя на военна служба с риск постоянно да си чупя костите — защото не родиха други деца. За да не си помисля нито за миг, че не съм им достатъчен… — Майлс внезапно замълча, после прибави: — Може би си късметлия, че нямаш семейство. В крайна сметка всичко това направо те побърква.
„И как да спася този свой брат, за чието съществуване дори не подозирах? Да не споменавам, че трябва да оцелея, да избягам, да проваля комарския заговор, да избавя капитан Галени от баща му, да спася императора и собствения си баща и да не допусна «Свободните наемници от Дендарии» да бъдат въвлечени в кървава трагедия… Не. Ако успея да спася брат си, всичко останало също ще си дойде на мястото. Точно така. Ето, сега е моментът да го притисна, да се боря преди да е прозвучал първият изстрел. Ако откъсна първата брънка, ще се разпадне цялата верига.“
— Зная точно какво представлявам — отвърна клонингът. — Няма да можеш да ме измамиш.
— Ти си такъв, какъвто си. Помисли пак и промени решението си.
Двойникът му се поколеба и навярно за пръв път срещна погледа му.
— С какво ще ми гарантираш, че мога да ти вярвам?
— Достатъчна ли ти е моята дума на Воркосиган?
— Пфу!
Майлс сериозно обмисли въпроса от гледна точка на клонинга… на Марк.
— На едно или друго равнище целият ти досегашен живот се е въртял около предателството. Тъй като нямаш никакъв опит с доверието, естествено е да не си убеден. Искаш ли ти да ми кажеш каква гаранция ще те накара да ми повярваш?
Клонингът отвори уста, затвори я и леко се изчерви.
Майлс едва не се засмя.
— Виждаш ли дилемата, а? — тихо попита той. — Грешката в логиката? Човекът, който смята всичко за лъжа, греши също толкова, колкото и онзи, който приема всичко за истина. Щом няма да те задоволи никаква гаранция, навярно проблемът не е в нея, а в самия теб. И ти си единственият, който може да направи нещо.
— Какво да направя? — промълви двойникът. За миг в очите му проблесна мъчително съмнение.
— Провери.
Клонингът стоеше неподвижно. Ноздрите на Майлс се разшириха. Още малко… още малко…
Вратата ненадейно се отвори и в кабинета влетя Гален, следван от двамата уплашени комарски стражи.
— По дяволите… — изсъска клонингът, изправи се и вирна брадичка.
„По дяволите, идва в най-неподходящия момент!“ — изруга Майлс наум. Ако имаше само още няколко минути…
— Какво правиш, по дяволите? — попита Гален. Гласът му трепереше от гняв.
— Увеличавам шансовете си да оцелея на Бараяр — хладнокръвно отвърна клонингът. — Нали искаш известно време да остана жив, за да изпълня целта ти?