— Мъртъв ли бях?
— Убит на Земята. Прекара една година в криогенен сън.
Странно — Майлс си спомняше това време. Лежеше в стъклен ковчег като приказна принцеса, омагьосана от зла вещица, докато зад заскреженото стъкло безшумно се движеха призрачни фигури.
— И вие ме съживихте, така ли?
— А, не. Тялото ти се развали. Най-тежкият случай на измръзване, който можеш да си представиш.
— О. — Майлс смутено замълча, после тихо прибави: — В такъв случай още съм мъртъв. Може ли на погребението ми да има коне като на това на дядо?
— Не, не, не, разбира се, че не — закудкудяка доктор Гален. — Не ти позволихме да умреш, родителите ти за нищо на света не биха го допуснали. Трансплантирахме мозъка ти. За щастие, имахме подръка друго тяло. Почти неизползвано. Моите поздравления — сега отново си девствен. Нали беше много хитро от моя страна да ти приготвя клонинг?
— Моят кло… моят брат! Марк? — Майлс рязко се надигна и системите се откъснаха от ръцете му. Разтреперан, той грабна закрепената на леглото сива табла и се втренчи в полираната й метална повърхност. По челото му минаваше голям черен шев. Той ужасено погледна ръцете си. — Боже мой, аз съм затворен в труп!
После отново вдигна очи към Гален.
— Щом аз съм тук, какво сте направили с Марк? Къде сте сложили мозъка, който беше в тази глава?
Гален посочи с ръка.
На шкафчето до леглото имаше голяма стъкленица. В нея плуваше мозък — като гъба на стъбло — мъртъв и зловещ. Течността около него изглеждаше гъста и зеленикава.
— Не, не, не! — извика Майлс. — Не, не, не! — Скочи от леглото и грабна стъкленицата. Студената течност оплиска ръцете му. Втурна се бос в коридора. Болничната нощница се разтвори на гърба му. Някъде наоколо трябваше да има тела — това бе Имперската военна болница. Внезапно си спомни къде е оставил такъв труп.
Отвори някаква врата и се озова в бойната спускателна совалка на Дагула IV. Люкът зееше отворен и навън се виждаха черни облаци, разкъсвани от жълти мълнии. Совалката се наклони и ранените мъже и жени в овъглени бойни униформи на „Дендарии“ закрещяха и запроклинаха. Все още стиснал стъкленицата, Майлс се втурна към отворения люк и скочи навън.
Ту летеше, ту падаше. Покрай него префуча плачеща жена, която протегна ръце за помощ, но той не можеше да пусне стъкленицата. Жената се размаза на земята.
В следващия миг затъна до колене в гъста черна кал. Трупът и главата на лейтенант Мурка лежаха на бойното поле, където ги беше оставил. Със студени, треперещи ръце той извади мозъка от стъкленицата и се опита да го напъха през отрязаната с плазмена мълния шия. Пихтиестата материя упорито отказваше да се подчини.
— Той и без това няма лице — отбеляза главата на лейтенант Мурка. — Ще изглежда адски грозно в моето тяло, с щръкнал отгоре мозък.
— Млъкни, труп, нямаш право на глас — изръмжа Майлс. Хлъзгавият мозък се изплъзна от пръстите му и цопна в калта. Той го вдигна и несръчно се помъчи да го почисти в ръкава на адмиралската си униформа, но грубата тъкан жулеше набръчканата повърхност. Майлс позаглади разкъсванията с надеждата, че никой няма да забележи, и продължи да се опитва да напъха мозъка в шията…
Клепачите му рязко се отвориха. Дъхът му секна. Трепереше и бе подгизнал от пот. Лампата изгаряше очите му от тавана на килията, под гърба си усещаше твърдата пейка.
— Слава Богу! — въздъхна той.
Галени загрижено стоеше до него и се подпираше с една ръка на стената.
— Добре ли си?
Майлс мъчително преглътна и си пое дъх.
— Знаеш ли, когато е сънувал кошмар, човек се радва, че се е събудил дори тук.
И погали хладната пейка, за да се увери в материалността й. Другата му длан не откри шевове по челото му, макар че чувстваше главата си така, все едно го е оперирал самоук хирург. Майлс запремигва, стисна клепачи, отново погледна и с усилие се повдигна, на лакът. Лявата му ръка беше подута и болезнено пулсираше.
— Какво стана?
— Завършихме наравно. С единия страж взаимно се зашеметихме. За съжаление, бяха двама. Свестих се преди около час. Не зная колко време сме били в безсъзнание.
— Прекалено много. Обаче беше добър опит. Проклятие! — Той понечи да удари с болната си ръка по пейката, но се овладя навреме. — Жалко. Още малко и щеше да отстъпи.
— Кой, стражът ли? Изглеждаше тъкмо обратното.
— Не, моят клонинг. Моят брат. — Връхлетяха го спомени от кошмара му и той потръпна. — Хлъзгаво създание. Струва ми се, че се бои да не свърши в стъкленица.