— Спомням си — кимна сержантът. — Спукани батерии, от които изтичаше радиация.
— Точно така. Между другото, ти забеляза дефекта, докато ги разтоварвахте. Друг просто нямаше да обърне внимание.
— Не и от моите хора — промърмори Симбиеда.
— В склада ни нападна сетагандански ударен отряд. Изобщо не разбрахме дали са ни причаквали, макар че заподозряхме нещо такова, когато властите отмениха орбиталния ни пропуск и ни поканиха да напуснем пространството на Махата Соларис. А може просто да не са искали проблеми. Така или иначе, в дъното на склада избухна гравитационна граната. Един от шрапнелите те улучи в шията и ти умря от загуба на кръв. — Невероятно количество кръв за такъв слаб млад мъж — докато говореше, Майлс си спомни мириса й и пламъците на битката, но се опита да запази спокойствие. — Върнахме те на „Триумф“ и те замразихме. Беше изтекъл само един час и докторът даде оптимистични прогнози, тъй като нямаше сериозни тъканни увреждания. — Не като един от техниците, когото същият взрив бе разкъсал на парчета…
— Чудех се… какво съм направил… или какво не съм направил.
— Нямаше време да направиш нищо. Ти беше първият ни загинал.
Симбиеда изглеждаше облекчен. Какво ли ставаше в главата на ходещ мъртвец, зачуди се Майлс. Какъв провал можеше да го плаши повече от самата смърт?
— Ако това те утешава — прибави Ели, — такава загуба на паметта е нещо нормално не само за криосъживените, но и за жертвите на всевъзможни травми. Ако поразпиташ, ще откриеш, че не си единственият.
— Най-добре седни и си закопчай колана — каза Майлс. Совалката вече се готвеше за отлитане.
Симбиеда бодро кимна и отиде да си потърси място.
— Спомняш ли си твоето раняване? — попита Майлс Ели.
Тя неволно докосна лицето си.
— Аз изобщо не изгубих съзнание.
Совалката се издигна във въздуха и се изправи почти вертикално. Сигурно я управляваше лейтенант Птармигън. Дюдюканията от предните седалки потвърдиха предположението на Майлс. Той посегна към пулта на страничната облегалка, за да се свърже с пилотската кабина, после се отказа.
Майлс погледна през прозореца към светлините на Лондон. Земята бързо се смаляваше под тях. След миг той видя устието на реката, огромните сиви диги и шлюзове, които се простираха на цели четирийсет километра и предпазваха историческите ценности и няколко милиона души от капризите на морето. Един от гигантските мостове над Ламанша блестеше на оловния фон на морето.
Совалката бързо набра височина и това му даде възможност за последен път да зърне искрящите лабиринти на Лондон. Някъде долу в този чудовищен град се криеха, бягаха или крояха планове Гален и Марк, докато групата за бързи действия на Дестанг претърсваше старите свърталища на бунтовника и пресяваше комуникационната мрежа в смъртоносна игра на криеница. Гален определено имаше достатъчно здрав разум, за да не се среща с приятелите си и да не използва мрежата. Ако не го откриеха, имаше шанс завинаги да избегне бараярското отмъщение.
Но ако имаше намерение да избяга, защо се бе върнал да вземе Марк? Каква полза имаше от клонинга? Дали не изпитваше към него някакво далечно бащинско чувство? Майлс се съмняваше, че онова, което свързва двамата, може да се нарече обич. За какво би могъл да използва Марк — за слуга, роб или войник? Или да го продаде — на сетаганданците или на някоя медицинска лаборатория?
Можеше ли да го продаде на него?
Дори свръхподозрителният Гален щеше да повярва, че той иска ново тяло, без недъзите, измъчващи го още от люлката… щеше да повярва, че Майлс е готов да плати скъпо, за да получи клонинга за тази ужасяваща цел… а Майлс щеше да избави Марк и да даде на Гален достатъчно средства, за да избяга, без дори да съзнава, че го спасяват заради собствения му син. Идеята имаше само два недостатъка: първо, докато не установеше контакт с Гален, не можеше да направи нищо, и второ, ако старецът се съгласеше на такава дяволска сделка, Майлс не беше сигурен, че ще му помогне да избегне закъснялото бараярско отмъщение. Интересна дилема.
Когато стъпи на борда на „Триумф“, Майлс се почувства така, сякаш се завръща у дома. Докато вдишваше познатия рециклиран въздух и се вслушваше в тихите звуци и вибрации на нормално функциониращия, жив кораб, тялото му бързо се отпускаше. Техниката изглеждаше в по-добро състояние, отколкото от много време насам, и Майлс мислено си отбеляза да провери на кои упорити сержанти от инженерния отдел трябва да благодари. Радваше се, че отново е Нейсмит и че най-сложните му проблеми могат да се изложат на ясен военен език, точен и недвусмислен.