ГЛАВА 14
От гравитокара приливната дига на Темза изглеждаше много по-внушителна, отколкото от совалката. Планината от синтбетон изчезваше в далечината и в двете посоки, осветена от пронизващите влажния мрак прожектори.
В разположените през един километър наблюдателни кули нямаше войници, а инженери и техници, които контролираха шлюзовете и помпените станции. Естествено, ако пробиеше стената, морето щеше да срине града до основи по-безмилостно от всякаква армия.
Но през тази лятна нощ морето беше спокойно, осеяно с пъстрите светлини на далечни кораби. На западния хоризонт се различаваше бледото сияние на европейските градове. От отсрещната страна на бялата дига нощта поглъщаше цялата мръсотия и порутени сгради на древния Лондон, оставяйки само илюзията за нещо вълшебно и безсмъртно.
Преди да се спуснат към полупразния паркинг зад дигата, Майлс притисна лице към прозрачния купол на гравитокара, за да получи цялостна представа за района. Сектор шест се намираше далеч от главните части на канала с техните огромни, денонощно оживени шлюзове. Тук имаше само малки помпени станции, почти пусти в този късен час. Това устройваше Майлс. Ако се наложеше да влязат в сражение, нямаше да има невинни жертви. По стената се издигаха скелета и стълби, черни геометрични мотиви по белия фон. От Гален и Марк нямаше и следа. От Иван също.
— Защо е избрал точно два часа и седем минути? — зачуди се Майлс. — Имам чувството, че трябва да е нещо важно.
Родената в космоса Ели поклати глава, но войникът, който пилотираше гравитокара, поясни:
— Тогава е кулминацията на прилива, господин адмирал.
— Аха! — Майлс се отпусна назад и се съсредоточи. — Много интересно. Това предполага, че Иван е скрит някъде тук — и е най-добре да насочим търсенето си под равнището на прилива. Дали не са го завързали край скалите?
— Въздушният патрул може да обиколи мястото и да провери — предложи Куин.
— Да, нареди им да го направят.
Гравитокарът се приземи на асфалта в средата на боядисан кръг.
Първи слязоха Куин и вторият войник и бързо сканираха района.
— Някой приближава пеш — съобщи войникът.
— Моля се да е капитан Галени — като си погледна часовника, промърмори Майлс. Оставаха му само седем минути.
Беше случаен човек, който тичаше за здраве с кучето си — и той, и животното погледнаха четиримата униформени наемници от „Дендарии“ и нервно заобиколиха откъм отсрещната страна на паркинга преди да изчезнат сред храстите. Всички свалиха ръце от зашеметителите. „Цивилизован град“ — помисли си Майлс. По това време в някои части на Ворбар Султана не смееше да излезе никой, освен ако не е с много едро куче.
— Пак идва някой — докладва войникът. Този път не се разнесоха тихи стъпки от маратонки, а бързо потропване на ботуши и Галени излезе под светлината на прожектора.
— Добре — каза Майлс на Ели, — сега ще се разделим. Ти остани тук и се скрий, но се опитай да заемеш максимално удобна позиция. Включи ръчния си комуникатор.
Тя се подчини. Майлс свали ножа от глезена си и с върха на острието счупи малката индикаторна лампичка на собственото си устройство, после подухна в него — шепотът се разнесе от китката на Куин.
— Работи — потвърди тя.
— Носиш ли медицински скенер?
Ели му го показа.
— Включен е на автоматично сравнение.
— Сещаш ли се за нещо друго?
Тя поклати глава. Не изглеждаше спокойна.
— Какво да направя, ако той се върне без теб?
— Обезвреди го и му инжектирай фаст-паста. Носиш ли си комплекта за разпит?
Ели разкопча куртката си. Във вътрешния й джоб имаше кафява кутийка.
— Ако можеш, спаси Иван. После… — Майлс дълбоко си пое дъх — пръсни главата на клонинга.
— Къде отиде загрижеността за брат ти?
Току-що приближилият се Галени чу въпроса й и заинтригувано погледна Майлс, но той само поклати глава. Отговорът му се струваше ужасно сложен.
— Остават три минути — каза Майлс на капитана. — Трябва да побързаме.
Тръгнаха по алеята, която водеше към преградено с верига стълбище, издигащо се към върха на стената. Галени дишаше тежко — очевидно беше бързал.
— Лесно ли се измъкна от посолството? — попита Майлс.
— Да. Както знаеш, по-трудно е да влезеш. Просто излязох и се качих на метрото. За щастие, часовият нямаше заповед да стреля по мен.
— Това беше ли ти известно предварително?
— Не.
— В такъв случай Дестанг знае, че те няма.