— Сега се връщаме долу. Но само да си ме излъгал за Иван… Защото, ако умре, лично ще те накълцам на парчета.
Той замълча, провери ремъците си, настрои скоростта на въртене на макарата и се провря под преградата, готов за скок.
— Качи се на гърба ми.
— Няма ли да ми дадеш ремъци?
Майлс го погледна през рамо и се усмихна.
— Ти отскачаш по-добре от мен.
Клонингът го изгледа недоверчиво, пъхна зашеметителя в колана си, приближи се до Майлс и предпазливо се вкопчи в тялото му с ръце и крака.
— Дръж се здраво. Докато стигнем до долу, ще сме набрали страшно ускорение. И недей да крещиш — ще привлечеш ненужно внимание.
Марк конвулсивно се притисна към него. Майлс още веднъж погледна в шахтата и скочи.
Набраха ужасна инерция. Четири етажа пропадаха в почти пълна тишина — стомахът на Майлс се бе качил в гърлото му и стените се сливаха в пъстро петно — после макарата започна да вие от невероятната скорост. Ръцете на Марк започнаха да се изхлузват и Майлс го стисна за китката. След секунда спряха на сантиметър-два над дъното на шахтата дълбоко в недрата на синтбетонната планина. Тъпанчетата на Майлс изпукаха.
За изострените му сетива шумът от спускането им беше гръмовен, но в отвора над тях не се появиха сепнати лица, не се разнесоха изстрели. Двамата се скриха в малкото фоайе до вътрешния коридор на дигата. Майлс натисна бутона на макарата и я остави да се пренавие. Куката изтрака на пода и той потръпна.
— Натам — посочи надясно Марк. Затичаха един до друг по коридора. Постепенно силни вибрации започнаха да заглушават другите звуци. Помпената станция, която съвсем доскоро бръмчеше тихо, сега работеше с пълна мощност и повдигаше през скрити тръби водите на Темза до равнището на прилива. Следващата станция, по-рано мрачна и безмълвна, вече се готвеше да влезе в действие.
Марк спря.
— Тук.
— Къде?
Клонингът посочи.
— Всяка помпена клетка има люк, за да могат да ги почистват и ремонтират. Вътре е.
Майлс изруга.
Помпената клетка беше голяма колкото килер. Вътре бе тъмно, студено, хлъзгаво, зловонно и абсолютно тихо. Докато прииждащите води не я превърнеха в гробница и не покриеха ушите, носа, тъмните очи и накрая отчаяната уста.
— И ти… — промълви Майлс, — си се съгласил с това?…
Марк нервно потърка влажните си длани и отстъпи назад.
— Ти си тук — нали те доведох тук? — умолително започна той. — Казах, че ще…
— Това не е ли прекалено сурово наказание за човек, който не ти е направил нищо друго, освен да хърка и да ти пречи да заспиш? О! — Майлс с отвращение му обърна гръб и започна да натиска бутоните на ключалката. Накрая завъртя лоста на резето. Когато натисна тежката врата навътре, зави сирена.
— Иване?
— Ох! — долетя от мрака задавен стон.
Майлс се провря вътре и насочи фенерчето си напред. Вратата се намираше в горната част на клетката. Отдолу го гледаше пребледнялото лице на братовчед му.
— Ти! — с изпълнен с омраза глас извика Иван и отстъпи назад в тинята.
— Не, не, не е той — отвърна Майлс. — Аз съм.
— О? — Лицето му беше бледо, изтощено, почти обезумяло, като на човек, участвал в прекалено дълго сражение.
Майлс му хвърли алпинистките ремъци — потръпна, като ги спомни, че едва не се беше отказал да ги вземе, когато подготвяше екипировката си на „Триумф“ — и хвана макарата.
— Готов ли си?
Устните на Иван помръднаха безмълвно, но пък вече бе успял да си закачи ремъците. Майлс натисна бутона на макарата и братовчед му се издигна нагоре. Когато се измъкнаха навън, задъханият Ворпатрил се наведе и опря длани на коленете си. Зелената му униформа бе мокра, смачкана и омазана с тиня. Ръцете му бяха в кръв — сигурно беше удрял и дращил по люка…
Майлс затвори клетката. Ключалката изщрака. Алармата престана да вие и помпата незабавно се включи. Отвътре се разнесе чудовищно съскане. Иван тежко седна на земята и притисна лице към коленете си.
Майлс загрижено приклекна до него. Братовчед му повдигна глава и мъчително се усмихна.
— Струва ми се — задъхано рече той, — че клаустрофобията вече ми става хоби…
Майлс го потупа по рамото, изправи се и се огледа. Марк го нямаше.
Той вдигна комуникатора към устата си.
— Куин? Куин! — Излезе в коридора, огледа се в двете посоки и напрегнато се заслуша. В далечината заглъхваше ехото на тичащи стъпки. — Копеленце гадно! — измърмори Майлс. — Дяволите да те вземат. — Той превключи на честотата на въздушния патрул. — Сержант Ним? Говири Нейсмит.
— Слушам, господин адмирал.