Той замахна с ръката си нагоре, улучвайки китката на Сюзън секунда преди беретата да произведе изстрел. Откатът запрати оръжието на пода на сумрачния коридор. Гърлото й остана незащитено и Еди продължи удара с ръба на дланта си, но в последния миг го омекоти, за да не смаже сънната й артерия и да я убие. След това се обърна.
Джефри Мерик лежеше на земята. Ски и Троно бяха клекнали до него. Кръвта, опръскала стената зад тях, приличаше на теста на Роршах14.
— Жив ли е?
— Да, но го е улучила високо в гърдите — Ски вече вадеше стерилна превръзка от медицинския си комплект. Лицето на Мерик беше много бледо и той дишаше на пресекулки, докато се мъчеше да потисне болката. Гръдният му кош беше подгизнал, а от раната продължаваше да блика кръв. — Не знам дали има увредени вътрешни органи, но ти му спаси живота.
— Не, не съм — отговори Еди и измъкна превръзката от ръката на Ски. — Нямаме време за това. Тя е една от тях и без съмнение излъга за броя на пазачите. След десет секунди тук ще гъмжи от хора. Вдигай го и давай да вървим.
— Какво става? — попита Линк по тактическата радиовръзка.
— Донливи простреля Мерик. Смятам, че работи с похитителите.
Ски приклекна така, че Майк и Еди да сложат Мерик на широкото му рамо. За негова чест Мерик изстена, но не извика. Кръвта, която се стичаше по гърба на камуфлажната униформа на Ски, напомняше мастило и миришеше на стари монети.
— Какъв е планът? — попита Линк.
— Придържаме се към първоначалния и се молим да ни стигне времето. Бъди готов да спуснеш Мерик при моторите. Той е доста зле.
— Ще чакам.
— А нея какво ще я правим? — попита Майк и посочи към мястото, където Сюзън Донливи лежеше в безсъзнание до стената. Имаше вид на парцалена кукла, чийто пълнеж е изваден.
— Зарежи я — отговори Еди с една потискан гняв. Трябваше да предвиди тази възможност, но се размекна заради онова, което се беше случило на голямата му сестра преди толкова години. То замъгли съзнанието му. За подобна опасна липса на трезва преценка Хуан сигурно щеше да го уволни, ако успееха да се измъкнат живи от тази каша.
Те потеглиха в тръс. Еди водеше, а Майк пазеше гърба им. Лампите на тавана изведнъж блеснаха ярко, но после светлината им стана по-убита, след като беше пуснат генераторът, скрит някъде в крепостта. Откъм далечния ъгъл се чу блъскане на врата и тропот на крака, бързащи по неравния под. Те се насочиха към килията, където чакаха въжетата, и мъжете инстинктивно ускориха крачки, но накрая хукнаха с все сили, зарязвайки всички опити да не вдигат шум.
Мерик простенваше всеки път, когато тялото му подскачаше и разкъсаната плът около раната се раздираше още малко.
Вратата на блока с килии беше на около пет метра от тях, когато иззад ъгъла се показа стена от мъже. Повечето от тях бяха по бельо, но събудени от изстрела, бяха имали достатъчно присъствие на духа да грабнат някакво оръжие. Екипът на Корпорацията стоеше с лице към поне десетина въоръжени африкански пазачи в коридор, който заприлича на стрелбище.
Еди разполагаше с частица от секундата, преди пазачите да осъзнаят, че са открили плячката си и да открият огън с всичко, което имат. Той хвърли настрана автомата си и вдигна ръце, разигравайки най-големия залог в живота си. Пазачите не свалиха оръжието си, но никой не стреля. Зад себе си Еди чу оръжията на Ски и Майк да тупват с дрънчене на пода и после тропота на още крака зад гърбовете им. Той рискува да погледне през рамо. Там стояха още десетина войници с автомати АК-47 в ръце.
— Разкрити сме — прошепна той в микрофона, за да го чуе Линк. — Обади се на „Орегон“.
В този момент пристигна още един мъж само по камуфлажни панталони и с незавързани обувки на краката, но стойката и държането му подсказваха, че е офицер. Лицето му беше слабо с клюнест нос и хлътнали бузи.
— Имах сведения, че малка армия ще дойде да спаси Моузис Ндебеле — каза той на съвършен английски, — а не шепа бели наемници. Въпреки това екзекуцията ви призори ще бъде удовлетворителна.
— Какво ще кажете, ако разберете, че бяхме наети да спасим д-р Мерик и изобщо не сме чували за Моузис Ндебеле? — попита Майк Троно в опит да бъде саркастичен.
— В такъв случай екзекуцията ви изобщо няма да ме удовлетвори.
20.
Хуан Кабрило никога не беше изпитвал подобна болка. Това не беше острата съкрушителна агония, когато изстрелите на китайската канонерка откъснаха крака му, а всеобхватна болезненост, която караше всичките му мускули да се сковават, докато в един момент разбра, че повече не може да продължава. Бедрата и гърбът му бяха поели по-голямата част от напрежението, свързано с параските и сега имаше чувството, че гори отвътре. Пръстите му се бяха схванали от продължителното стискане на халките, без да може да им даде почивка. Нямаше начин да позволи на която и да е част от тялото си да се отмори, ако не спре. Но това не беше възможно.
14
Много популярен тест с мастилени петна, създаден от Херман Роршах през 1921 г. за оценка на психологическото състояние на пациента. — Б.пр.