Слоун Макинтайър се олюляваше надолу по коридора, носейки табла с вечеря, приготвена лично от Морис. Ръката й още висеше в превръзката през рамото й това беше трудна задача за нея. Затова от време на време се опираше с рамене в стените, за да не изгуби равновесие. Беше почти единадесет и по коридора, който водеше към кърмата, не се мяркаше жива душа. Стигна до вратата и почука тихичко с крак. Когато не последва отговор, тя ритна по-силно.
После остави таблата на мокета и отвори вратата. Вътре беше сумрачно.
— Хуан — повика тя тихичко в полумрака, — ти не дойде на вечеря и затова ние с Морис сме ти приготвили нещичко.
Прекрачи прага, защото нямаше чувството, че се натрапва. Една настолна лампа хвърляше кръг светлина върху писалището на Кабрило. Другата половина беше синкава от монитора на компютъра. Столът беше избутан назад, сякаш Хуан току-що беше станал от работното си място, но го нямаше пред картотеката, нито до антикварния сейф. Диванът в съседния тъмен ъгъл също беше празен.
Тя остави таблата на бюрото, отново го повика по име и тръгна към тъмната спалня. Той лежеше по лице на леглото и Слоун отмести поглед, защото реши, че е гол. Когато плахо погледна отново към него, забеляза, че той носи боксерки в почти същия цвят като кожата му, макар че над ластика се виждаше бяла ивица. Тогава тя се уплаши, че той не диша, но в същия миг видя, че гръдният му кош се издува като мях.
За първи път си позволи да се втренчи в неговото чуканче. Кожата му беше зачервена и сбръчкана и изглеждаше възпалена. Без съмнение причината беше в сраженията, в които бе участвал. Мускулите на бедрата му бяха големи и дори сега, насън, не изглеждаха отпуснати. Всъщност нито една негова част не изглеждаше спокойна. Цялото му тяло беше напрегнато. Тя спря да диша, за да се ослуша, и чу как зъбите му скърцат.
Гърбът му представляваше плетеница от стари белези и нови натъртвания. Имаше шест еднакви белега, явно причинени от сачми. От единия му бъбрек започваше седми белег, който продължаваше под шортите, и тя си помисли, че може да е от операция, а не от удар с нож.
Дрехите му бяха захвърлени на пода. Докато ги сгъваше, тя се запита що за човек би плащал такава висока цена, за да върши това, което правеше той. Пред света не показваше с нищо, че нощем сънищата му предизвикваха бруксизъм19, който заплашваше да стрие зъбите му на прах. И макар да беше в началото на четиридесетте, по тялото му имаше белези за два живота. Сякаш някаква неведома сила го подтикваше да се излага на опасности въпреки все по-сериозното им въздействие върху тялото му.
Тя беше сигурна, че причината не беше мания за самоубийство. От непринудените му закачки с Макс и останалите Сюзън знаеше, че той обича живота повече от всеки друг. Може би точно това беше причината. Беше решил да прави всичко възможно другите да могат да се наслаждават на живота си така, както и той на своя. Беше се превърнал в защитник, макар че онези, които бранеше, никога нямаше да научат за неговите усилия. Спомни си как го попита какъв би искал да бъде, ако не беше капитан на „Орегон“. Той отговори: фелдшер, невъзпят герой, какъвто всъщност беше.
Когато преметна панталоните му на дървената закачалка, портфейлът му падна на пода.
Слоун погледна към Хуан. Не беше помръднал. Почувства пристъп на вина, но не чак толкова голяма, за да победи любопитството й, тя го отвори.
Вътре имаше единствено пари в различни валути. Никакви кредитни карти, никакви визитки, нищо, по което да бъде разкрита неговата самоличност. Трябваше да се досети. Той не би носил нещо, по което да го свържат с кораба или е истинската му самоличност.
Слоун погледна обратно към кабинета, където осветеното писалище сякаш изпълваше цялото пространство. Отиде на пръсти до него и погледна отново към Хуан, преди да издърпа тихичко средното чекмедже. Там бяха личните му неща. Намери една златна запалка „Дънхил“, инкрустирана с оникс, и богато украсена резачка за пури. Откри американския му паспорт и видя, че почти всяка страница беше покрита с печати. Тя предпочиташе косата му къса, както я беше подстригал сега, пред по-дългия вариант на снимката отпреди шест години. Имаше още два американски паспорти. Снимката на единия беше на простоват мъж на име Джедая Смит и на Слоун й трябваха няколко секунди, за да осъзнае, че това е Хуан, но дегизиран. Имаше още паспорти от различни страни с други псевдоними плюс кредитни карти, съответстващи на тези самоличности, и капитански лицензи на името на Хуан и Смит. Тя откри и златен джобен часовник с надпис „На Хектор Кабрило от Роза“ и предположи, че е принадлежал на неговия дядо. Сред джунджуриите лежаха няколко писма от неговите родители, старият му пропуск от ЦРУ, малък антикварен пистолет с четири цеви, каквито са носили комарджиите по речните кораби, лупа с дръжка от слонова кост и ръждясало джобно ножче.
19
С термина се обозначава явлението несъзнателно скърцане със зъби от напрежение. — Б.пр.