— Ще се справя — отговори Кабрило и продължи да сгъва парашута.
— Сигурен ли си?
Той вдигна глава и се усмихна.
— Макс, държиш се като бабичка. Щом скоча от самолета, единственото, което трябва да направя, е да извия гърба си. Няма да падаме достатъчно дълго, за да започна да се въртя като дервиш. Скок от голяма височина с планиране, стари приятелю. Ако беше друг скок, щях да си остана в командния център и да гледам в мониторите заедно с теб.
— Добре де — кимна Макс, — просто исках да се уверя.
Половин час по-късно Хуан подаде парашута и екипировката си на един от ригерите13, за да ги занесе в хангара на хеликоптера, който се намираше в кърмовия отсек на „Орегон“. Преди да се отправи към каютата си, за да навакса малко със съня, той се отби в лазарета да провери как е Слоун. Д-р Хъксли не беше зад бюрото си или в съседната операционна, затова той потърси в трите стаи за възстановяване. Откри Слоун в третата. Светлината беше намалена с почти до мъждукане, докато тя спеше на болничното легло. Беше изблъскала завивките си и Хуан видя превръзката под ръката й. Нямаше следи от кървене.
Оправи завивките и излезе от стаята. Десет минути по-късно въпреки тревогите от предстоящата операция и бремето, което измъчваше съзнанието му заради изчезналите оръжия, Хуан заспа толкова дълбоко, колкото Слоун.
Будилникът иззвъня един час преди полета до летището на Свакопмунд и срещата с Тайни Гундерсон. Очите му се отвориха рязко. Те бяха ясносини, готови да посрещнат всичко. Той стана от леглото и си помисли дали да не вземе още един бърз душ, но реши да не го прави.
Запали лампата и заподскача към гардероба, в който можеше да се влиза. В дъното му като ботуши за езда бяха подредени неговите протези. Някои бяха в телесен цвят и човек трудно можеше да познае, че са протези, други бяха чисто механични изделия с титанови подпори и видими задвижващи механизми. Той седна на табуретката и си сложи онази, която назоваваше „моя боен крак“, модел 2.0. Предходникът й бе потрошен в една корабна морга в Индонезия.
В заобления прасец имаше нож за хвърляне и автоматичен пистолет „Кел Тек“ калибър .380, едно от най-малките оръжия на света. Там имаше достатъчно място и за малък комплект за оцеляване и покрита с диамантен прах гарота. Кевин Никсън, който беше преработил крака на Хуан, вкара и пакет експлозив Ц-4, а детонаторът беше скрит в глезена. Освен това в бойната протеза бяха вградени още няколко мръсни номера.
Увери се, че протезата прилепва плътно, но като мярка за безопасност си сложи и колан с презрамки, така че тя да не може да се откачи каквото и да прави. Сложи си камуфлажна пустинна униформа и чифт очукани високи парашутистки обувки. От оръжейния сейф извади друг „Глок“ и автомат „Хеклер Кох“ МП 5. Дежурният по въоръженията щеше да му даде заредени пълнители на хеликоптерната площадка. Той постави оръжията и резервната бронежилетка с много джобове в евтин найлонов плик.
Морис почука тихичко и влезе, без да изчака отговор. По заповед на Кабрило носеше поднос със закуска богата на плодове и въглехидрати. Макар че му се искаше да пийне малко от силното кафе, което стюардът правеше, Хуан се задоволи с няколко чаши портокалов сок. Те отиваха в пустинята и макар всичко да беше планирано грижливо, той искаше да се оводни колкото може повече, ако не дай боже, нещо се объркаше.
— Ти си гордостта на кралския флот — каза Хуан, след като избърса устни със салфетката и я хвърли на подноса.
— Моля ви, капитан Кабрило — каза Морис със сдържания си глас. Той беше единственият член на Корпорацията, който се обръщаше към него с капитане, а не с председателю, — аз сервирах ранна вечеря с чай на двадесет офицери при вълнение седем бала пред Фолкландските острови по време на онзи незначителен сблъсък. Ако ми позволите да бъда откровен, сър, още не сте видели истинските ми способности.
— Добре — усмихна се Хуан с дяволито проблясване в очите. — Следващия път, когато попаднем в ураган, искам суфле от омар и сирене груйер, а за десерт сметанова торта.
— Слушам, капитане — отговори Морис и излезе от помещението.
На път към хангара Хуан отново се вмъкна в лазарета.
Джулия Хъксли току-що беше затворила двете червени кутии с медицински материали. Тя беше по зелен операционен екип, а вездесъщата й престилка бе преметната през облегалката на стола.
— Щом те виждам да опаковаш, значи ще дойдеш с нас и пациентката ни е добре? — попита той вместо поздрав.