— Струва ми се, че нашият бар им харесва — отбеляза Каролайн, докато наблюдаваше как сервитьорът намръщено допълва чашите с бренди. — Не мога да си спомня кога за последен път съм виждала някой да изпива на екс питието си.
— Моите момчета са малко грубички за твоето гнезденце, нали? — гласът му прозвуча някак остро, но устните му се усмихваха. — Добре, че всички стаи са резервирани. Не бихме искали да навредим на имиджа на заведението. Само да си допием питиетата и се омитаме оттук.
Каролайн отметна косата си. Беше напрегната. Джо щеше да си отиде и тя трябваше да е доволна. Срещата с него събуди болезнени спомени, които се беше опитала да забрави и почти беше успяла. Не искаше отново да отвори вратата и да им позволи да я обсебят. Затова не можа да повярва на ушите си, когато се чу да казва:
— Както вече споменах, имаме две свободни стаи.
— Така ли? Тогава ще ги наемем.
Към тях приближи Клий. В очите й се четеше тревога.
— Един от онези мъже флиртуваше с жената на Лио Дьомонд и сега Лио го предизвиква да се бият навън — каза тя. — Мисля, че се опитва да копира баща ни.
Каролайн тежко въздъхна. Само това й липсваше в този момент. Лио Дьомонд беше абстракционист от Ню Йорк, по-известен със сполучливите си инвестиции, отколкото с картините си, и се опитваше да живее по начин, който според него се доближаваше до начина на живот на Хю Ренуик, а именно — да твори картини със светкавична бързина, да се заплита в свади и побоища, да изневерява на жена си, да пие повече, отколкото може да понесе, както и да ловува, и да ходи за риба достатъчно често, за да бъде забелязан и споменат в спортните рубрики.
— Баща ви беше истински — отбеляза Джо. — Лио Дьомонд е просто бледо копие на оригинала. Няма да позволя да се бие с когото и да било от екипажа ми.
— Познавали сте баща ни? — възкликна Клий и лицето й просветна.
— Чувал съм за него — отвърна Джо. — За това гадно копеле.
Усмивката й помръкна.
— Клий, нека ти представя Джо Конър — равно изрече Каролайн.
— Онзи Джо Конър ли? — попита озадачено Клий.
— Същият — кимна той, усмихна се иронично и стисна ръката й.
— Отдавна исках да се запозная с вас — каза Клий.
— Той е търсач на съкровища — уведоми я Каролайн. — Тук е, за да измъкне «Камбрия» от дълбините на океана, а след това се прибира у дома, във Флорида.
— Точно така — кимна Джо. — Територията на Ренуик ми се струва твърде опасна за мен. Или поне имах такова усещане, докато Хю все още беше жив.
— Ние сме дъщери на баща си. Не е зле да помниш това! — остро го прекъсна Каролайн. Джо я беше отблъснал и болката от това беше толкова силна колкото и преди години, когато беше петнайсетгодишно момиче. Изненада се, че приема нещата все така болезнено. Очите й се насълзиха. Джо беше неин приятел, а после я беше отрязал рязко, с категоричност, която не допускаше втори шанс. И то заради греховете на баща й!
— Никога не съм го забравял — отвърна Джо Конър.
* * *
Каролайн затвори вратата на кабинета и се отправи към бюрото си. Ръцете й трепереха, сърцето й биеше така, сякаш току-що беше изкачила някоя стръмна урва. Клий си беше тръгнала и тя беше доволна, че е сама. Спусна завесите на прозореца и седна.
В бара беше шумно. До слуха й достигаха високи гласове, възбуден смях. Хотелът беше пълен, трябваше да е доволна от този факт. Много познати и приятели от миналото прекрачваха прага й. Някои от тях предварително знаеха, че тя е собственичката на това място, други с изненада откриваха това, след като пристигнеха. За нея нямаше значение: тя винаги бе гледала на тези посещения като на щастливо стечение на обстоятелствата, което подпомагаше бизнеса й.
Но случаят с Джо Конър беше различен.
Каролайн бавно отвори горното чекмедже на бюрото си. Беше натъпкано с химикалки, касови бележки и дреболии. Зарови из вещите, докато напипа онова, което й трябваше. Извади старата снимка и я сложи на бюрото.
От фотографията я гледаше Джо — ученик в първи клас. Момченцето беше с щръкнала светла коса. Усмихваше се и усмивката му разкриваше липсващ преден зъб. Лицето на снимката беше обсипано със ситни кафяви петънца. Пръски от кръвта на баща му.
Каролайн беше държала ръката на Джеймс Конър, когато се беше застрелял. Притисната от трупа, тя беше издърпала снимката от нарастващата локва кръв. Сега седеше и мълчаливо се взираше в лицето на Джо.
Майка й я беше подкрепила, когато изяви желание да пише на сина на мъртвия. Огъста дори беше издирила адреса на семейството в Нюпорт и беше дала пощенска марка на Каролайн. Тогава петгодишното момиченце беше писало на шестгодишния Джо, за да му каже колко съжалява за смъртта на баща му. Не беше споменала нищо за пистолета, беше премълчала за кръвта. Достатъчно беше да покаже, че съчувства на едно дете, загубило баща си. Майка й й беше помогнала да изпише буквите. Писмото беше кратко.