— Сега ми се струва тъпо, но преди няколко часа ми изглеждаше напълно в реда на нещата.
— Кажи ми.
— Мразя изтрезняването — прошепна Скай. — Главата ме цепи и се чувствам като пълен идиот. Ще ме измъкнеш ли оттук?
— Не мога — отвърна Каролайн. — Поне не сега.
— Може баща му да се е объркал — продължи Скай и докосна нараненото си лице. — Просто е застрелял не когото трябва.
— Не когото трябва? — попита Каролайн и почувства, че й прилошава. — Кого е трябвало да застреля според теб?
— Мен — въздъхна Скай.
— Но тогава ти не беше родена! Все още беше в корема на мама.
— Ще ми се да го беше направил. Тогава изобщо нямаше да се пръкна на този свят.
— Ако не се беше родила, нямаше да си ми сестра — прошепна Каролайн и притисна лице до нейното. — Аз и Клий изобщо нямаше да те познаваме. Не говори подобни неща!
— Поне нямаше да съм убийца! — проплака Скай.
— О, скъпа! — Очите й се наляха със сълзи. Винаги се стигаше до това — рано или късно. Как изобщо бе могла да си помисли, че този път ще е по-различно?
Скай се сви — от болка, а може би от изпитата водка или от погълнатия демерол. Гласът й звучеше задавено, думите трудно се различаваха. Каролайн изпита внезапното желание баща им да е тук в този момент, да види агонията на най-малката си дъщеря, да погали челото й със загрубялата си длан и да я накара да си прости. Негова беше вината, че Скай стигна дотук. Каролайн стисна леко ръката на сестра си. Прииска й се да намери най-точните думи, за да я успокои, да й вдъхне сили, но сама се чувстваше безсилна.
— Джо — промълви Скай.
— Защо го викаш? За какво ти е?
— Ние сме свързани. Нима не го чувстваш? — попита Скай, а очите й широко се отвориха.
— Навремето имах подобно усещане — призна Каролайн.
— Сега при мен то е по-силно от всякога — продължи Скай толкова тихо, че тя едва я чуваше.
Стисна ръката й.
Когато излезе в коридора, скри лице в шепите си. Не искаше да я виждат. Как допуснаха да стигнат дотук?!
* * *
Хю Ренуик беше едър мъж, висок около два метра. Притежаваше огромна физическа сила. Идеите му също бяха големи.
Прекарваше много време на открито и беше толкова изкусен в заниманията навън, колкото и в изкуството. Винаги беше искал да научи дъщерите си на онова, на което другите бащи учат синовете си. Подари им компаси и ножове на шведската армия. Научи ги как да се ориентират по звездите и по тесните планински пътеки, как да ловуват, за да изкарват прехраната си в случай на нужда.
Непознат човек беше нахлул в къщата му. Причините за това не бяха важни. Хю беше убеден, че нещастието наднича от всеки ъгъл, затова искаше дъщерите му да са способни да се защитят, ако се наложи. Какво от това, че връзката му със съпругата на Джеймс Конър беше в основата на всичко?
Качи момичетата в колата и отпраши. Минаха през борови гори и ливади, осеяни с жълтуга. Пътят извиваше покрай една ленива кафява река, а тъй като Скай беше още много малка и й беше скучно да пътува, я караха да брои червените хамбари и черните крави, покрай които минаваха. Баща им беше известен, целият свят се стремеше към него, но по време на тези пътувания той принадлежеше изцяло на дъщерите си.
Пристигнаха в Ню Хампшир, в планината Редхоук и си построиха бивак. Дърветата бяха високи, от клоните висяха тънки дълги гъсеници, крепящи се на невидими копринени нишки. Баща им им помогна да опънат палатките си, извади оръжието от сандъците. Двайсет и две калибровите пушки бяха тежки за момичетата, но той им показваше как да ги повдигат бавно и да се прицелват внимателно.
Лицето на Хю, осветено от огъня, обикновено беше помрачено от тревога — вероятно поради факта, че беше баща на три дъщери, а светът наоколо беше жесток.
Каролайн сядаше между Клий и Скай, слушаше баща си, а до ушите й достигаха всички шумове на гората. Хю им казваше, че е наложително да се научат да стрелят, за да се защитават от нападатели. Неговите момичета бяха чувствителни и добри, но останалите хора — не. В този лош свят, пълен с лоши мъже, цареше правилото — убий или ще бъдеш убит. Уверяваше ги, че е прав, припомняше им, че сами са видели един от тези лоши хора да влиза в дома им. Думите му звучаха толкова нежно, сякаш им разказваше приказка за лека нощ.
Огънят ги стопляше. Баща им знаеше, че обичат дивия свят, водеше списък на птиците, които всяка една от тях беше видяла. Всяко от децата си имаше своя собствена градина в «Хълма на светулките» и ловуването им приличаше на разходка из природата. Колкото по-безшумно стъпваш, толкова повече животни ще видиш. Когато наближи време да убиваш, сам се превръщаш в животно. Ловът събуждаше инстинкти, които повечето от съвременните хора не подозираха, че носят в себе си. Хю говореше за лова със същата жар, с която говореше за изкуство: екстазът от живота и смъртта.