До скоро,
Джо
> Четвърта глава
— Мама признава, че Скай пи повече от нормалното — сподели Клий, повдигайки вежди. Предната вечер, когато Каролайн дежуреше в болницата, средната й сестра беше останала вкъщи при семейството си, но поддържаше връзка с Каролайн по телефона. Сега се чувстваше виновна, личеше си по прекалено ведрите нотки в гласа й.
— Като половин бутилка водка например? — попита Каролайн.
Денят тъкмо започваше. Двете сестри отиваха към «Хълма на светулките», за да вземат Огъста и да я откарат в болницата. Клий седеше зад волана на волвото си и когато зави към имението, очите на Каролайн се спряха върху големите бели кораби, показали се на хоризонта. Припомни последните думи, изречени от Скай предната нощ.
— Каза ли на Скай, че Джо Конър е тук? — попита неочаквано.
— Господи! Защо питаш? — възкликна Клий.
Беше прекалено ядосана, за да отвърне. Нощта, прекарана в болницата, я беше изтощила. Освен това мразеше тези сестрински триъгълници, в които двете знаеха нещо, което третата не трябваше да научава. Не понасяше да споделя тревогите си с Клий, а след това да чуе за тях от Скай. Или да съобщи някоя клюка на Скай и само два часа по-късно да чуе развълнувания глас на Клий да й съобщава големите новини по телефона. Беше невъзможно да имаш тайни от сестрите си.
— Защото се е блъснала, докато е карала към дока. Отивала е да се срещне с него — уведоми сестра си Каролайн.
— Така ли?
— Мисли, че ако не се е била родила, всички стоварили се върху ни нещастия са щели да ни избягнат.
— Беше пияна. Мислех, че ще отиде да си легне — заоправдава се Клий. — Когато ме попита за кораба на Джо… Не вярвах, че ще се качи на колата си и ще хукне натам. Нямаш представа как се чувствам при мисълта, че е катастрофирала заради мен!
— Престани да се самообвиняваш.
— Не мога. Не трябваше да й позволявам да ми затвори телефона или поне трябваше да я помоля да ми даде мама.
— Чувството за вина никога не ни е водило към добро — припомни й Каролайн. — Така че не допускай да се терзаеш.
Пристигнаха в «Хълма на светулките». Двете сестри седяха неподвижно, без да откъсват поглед от вратата на къщата. Чудеха се в какво ли настроение е майка им. Дали щеше да се появи изпълнена с ентусиазъм от посещението в болницата, понесла цяла кошница с цветя за болната? Или може би щеше да им се представи в добре познатия вид на крехка жена, концентрирала се главно върху собствения си артрит или жестоката си мигрена, за да не мисли за произшествието с най-малката си дъщеря?
Слънчевите лъчи проникваха през нежните като воал облаци, но не бяха достатъчно силни, за да се получи игра на сенки. Къщата и дворът сякаш бяха потънали в приглушена светлина. Духаше силен вятър. Огъста се мярна покрай прозореца на кухнята. Беше облечена, готова да тръгва. Когато видя дъщерите си, сърдечно им махна.
— Така — измърмори Каролайн и отвори вратата на колата.
— Да сте виждали Хомър? — извика майка им и се огледа наоколо.
От време на време старият пес изчезваше. Нямаха представа къде ходи. Не се мяркаше наоколо с часове, понякога липсваше вечер, но винаги се прибираше. Каролайн не отвърна, прекоси поляната и целуна майка си.
* * *
В болницата цареше тишина. Психиатричното отделение сияеше със синкава неонова светлина. Чуваше се бръмченето на монитори. Една медицинска сестра, облечена в снежнобяла престилка, премина като безплътна сянка покрай тях, бутайки количка. Някакъв пациент издаваше странни звуци — като човек, изпаднал в мъчителна агония.
Каролайн стоеше до майка си и сестра си и се чувстваше така, сякаш е попаднала на морското дъно. И без никаква връзка си помисли какво ли би било усещането, ако се гмурне да търси потънало съкровище.
Дежурната сестра им направи знак. Младите жени хванаха майка си и я въведоха в стаята на Скай. Каролайн дълбоко пое дъх при вида на най-малката си сестра. Скай изглеждаше още по-бледа и мъничка от предната вечер. Майка им се задави — не беше имала време да изглади, разгадае или изследва ситуацията и реакцията й беше съвсем спонтанна. Огъста безпомощно гледаше неподвижното тяло на дъщеря си в голямото болнично легло. Треперещите й пръсти докоснаха наниза от черни перли, а по страните й потекоха сълзи.
Мониторът, отчитащ сърдечната дейност, хвърляше зеленикави отблясъци в затъмнената стая. Каролайн и Клий оставиха майка си да се приближи до леглото, да се наведе и да целуне бинтованото чело на Скай. Огъста плачеше беззвучно, раменете й потръпваха под скъпото палто от визон. В душата й се развихряше буря от емоции, но тя успя да ги потисне. Избърса сълзите си и изправи рамене.