— Да, Огъста, знам — отвърна той.
— Скай не би наранила никого. Не е искала да навреди на онзи човек. Беше нещастен случай по време на лов.
— Скай не е лоша — кимна Каролайн. — Нито някой я смята за такава.
— Но той я нарече алкохоличка! — възкликна Огъста.
— Тя пие — отбеляза Каролайн.
— Пиянството на татко се промени след инцидента — подхвърли Клий.
— Беше трагедия. Нещо ужасно, случило се преди толкова много време — въздъхна Огъста. — Не виждам защо Скай да трябва да страда до края на живота си. — Обърна объркан поглед към Каролайн. — Ти виждаш ли причина за това?
Тя поклати отрицателно глава. Мислеше си за младия мъж. Беше чула изстрела и писъка на Скай и първа се беше озовала при трупа. Беше есен. Денят беше прекрасен. Златистожълтите листа скриваха следите. Той лежеше на земята с кървящи гърди и широко отворени очи. Името му беше Андрю Локууд. Беше двайсет и пет годишен.
— Кажи ми защо? — попита Огъста, настойчиво впила поглед в лицето на Каролайн.
Спомни си как беше свалила сакото си и го беше притиснала към раната на гърдите с надеждата да се случи чудо и кръвта да спре. Все още виждаше немия въпрос, застинал в мъртвите очи на младежа, и чуваше писъците на Скай.
— Защото тя го уби, мамо — кротко отвърна Каролайн. — Не е искала да го убива, но го направи.
_7 януари 1977 година_
Спомням си как в едно писмо ти бях писала за Клий и Скай и за магията да имаш сестри. Е, това тук няма да е толкова възторжено. Споменавала ли съм някога за баща ми? Той е художник. Добре де, много известен художник. Казва ни, че иска да разберем как функционира светът. (Между другото според него момчетата по-лесно усвоявали този урок.) А момичетата трябвало да бъдат учени как да се грижат за себе си, за да оцелеят. Затова баща ни ни води на лов в планината Редхоук.
Той ни обича, нали разбираш?
Иска да научим всичко, което можем, наистина да вкусим от живота. Правим си палатков лагер, ходим на лов за диви животни и ловим риба. Навлизаме навътре в планината и всяка от нас трябва сама да се справя. Аз мразя лова. Трудно е да убиваш — зная, че той ще се разстрои, ако разбере колко много мразя да стрелям даже по катериците.
Нощем в гората става тъмно като в рог и ние се страхуваме. Понякога изпитваме ужас, особено Скай. Аз много я обичам, Джо. Дори сега, като пиша това, ми иде да заплача, защото ако някога нещо се случи със Скай или с Клий, не знам какво ще правя. Те са най-добрите и сладки сестри на този свят.
Пиши ми скоро. Напоследък те чувствам като най-добрия ми приятел.
С обич,
Каролайн
_2 февруари 1977 година_
Скъпа Каролайн,
Ходите на лов? Страхотно! Баща ти ми се струва супер! Добре, ще бъда твоят най-добър приятел, но само при едно условия — да ми разкажеш за най-страшното нещо, което ви се е случвало в планината.
С обич,
Джо
_4 март 1977 година_
Скъпи Джо,
Добре, ще ти разкажа за най-страшната случка. Или по-скоро — ще ти разкажа за това какво чувствам. Баща ми накара Скай да стреля с пушката. Тя не искаше, Джо. Толкова съм му ядосана! Той взе нещо невинно и го разруши. Така че в момента най-много се страхувам от това колко силно мразя баща си. Ходенето на лов не е толкова страхотно, колкото ти се струва. Напротив, ужасно е! Все още ли искаш да бъдеш моят най-добър приятел? Най-вероятно — не. И аз май вече не искам.
Каролайн
_21 март 1977 година_
Скъпа Каролайн,
Разбрах, че си разстроена по начина, по който си подписала последното си писмо. Накрая липсваше «с обич». Може да е нещо дребно, но ние, най-добрите приятели, можем да бъдем много чувствителни, когато става въпрос за другия. Историята с пушката ми се струва отвратителна. Бедната Скай. Дори не я познавам, но след като е твоя сестра, значи е добра. Баща ти трябва да забрави за лова и отново да се захване с рисуване. Вместо да стреляте, би могъл да ви научи как да откривате златни дублони например.
С обич,
Джо
P.S. Само се шегувам, за да те разсмея. Така че засмей се!
Отново P.S. Ти си мислеше, че съм забравил за «Камбрия», нали?
И пак P.S. Усмихни се, К.!
> Пета глава
Каролайн беше угрижена.
Мишел Брейди можеше да се закълне в това — то се разбираше от начина, по който Каролайн влезе в хотела. Вървеше решително, подмина няколко от гостите, които зареваха в салона, и взе листовете със записаните за нея съобщения от бюрото на Мишел, като едва промърмори някакъв поздрав за добро утро. Изглеждаше прекрасна както винаги. Носеше черна ленена рокля без ръкави и черни сандали, на шията й висеше сребърно колие, а на ушите — сребърни халки. Усмихваше се, но си личеше, че го прави насила.