Може би в усмивката на Каролайн прозираше нещо друго — болка, загриженост… Няколко от телефонните съобщения дадоха на Мишел да разбере, че Скай за пореден път е в болницата. Това момиче определено създаваше грижи на Каролайн. Както и цялото й семейство. Дори Клий, за която всички смятаха, че е стабилна и преуспяваща жена, все намираше за какво да се обади на по-голямата си сестра. Да не говорим за Огъста — тя и една филийка не можеше да си препече за закуска, без да потърси дъщеря си за съвет.
Мишел работеше като помощничка на Каролайн от десет години. На четирийсет и две години се чувстваше достатъчно по-възрастна от шефката си, за да проявява загриженост към нея и да се опитва да я предпазва. Мишел често разказваше на съпруга си Тим за откаченото семейство на Каролайн, за нещата, които минаваха през главите им. Тим беше професор по английска литература в университета в Кънектикът. Изслушваше разказите на жена си със скептична безпристрастност и заявяваше, че Скай е Зелда Фицджералд на новото време или пък че сестрите Ренуик са като три примадони, участващи в три различни опери, разиграващи се едновременно на една и съща сцена.
Мишел не можеше да не се засмее на думите на Тим, но обичта й към Каролайн си оставаше непроменена с времето. Каролайн я беше наела още по времето, когато хотелът отвори врати за пръв път, двете бяха прекарали десет години заедно — в различни кабинети, но винаги една до друга — и въпреки че Каролайн нямаше навика да споделя с нея, Мишел беше запозната с най-важните моменти в живота й. Беше свидетел на преобразяването на Каролайн, беше наблюдавала как необузданото момиче постепенно се превръща в прекрасно владееща се и просперираща делова дама. Каролайн винаги се държеше лоялно и с уважение, което й печелеше приятели.
Тъй като обикновено Мишел приемаше телефонните обаждания, тя знаеше как вървят любовните, семейните и професионалните дела на шефката й. Каролайн превърна хотел «Ренуик Ин» от закътано местенце, посрещащо ограничен брой художници през ваканциите им, в притегателен център за творци от цял свят. Някои идваха заради местоположението на хотела, други — заради очарованието му, а имаше и такива, които се чувстваха привлечени от името Ренуик.
Известността на бащата на Каролайн беше като тази на звездите от киното или пък на политиците. Творбите му висяха в музеи в Ню Йорк, Париж и Лондон, а екстравагантните му постъпки бяха любима тема за журналистите. В една статия в «Ескуайър» Хю Ренуик беше наречен «Хемингуей на художниците на двайсетия век». Авторът наблягаше на храбростта, проявена от Хю по време на Втората световна война, на склонността му да се напива и да изневерява на жена си, да буйства и да се самоунищожава; обсъждаше се начинът, по който огромният му талант помиташе по пътя си всичко и всекиго.
Докато събираше материал за статията, журналистът се беше напил с Хю и с фотографа, който правеше снимките. Пиянските им запои станаха част от творбата. Бяха поместени снимки на Хю в ловджийско сако и пушка в ръка някъде из горите на щата Мейн. Хю им беше разказал случката за непознатия нападател, влетял в дома му и заплашил семейството му, след което пръснал собствения си череп.
Мишел помнеше гнева на Хю, който прозираше от всяка негова дума, цитирана в статията: неговият дом беше нападнат, неговите дъщери — заплашени! Та той не беше в състояние да ги защитава непрекъснато, по дяволите, затова пък би могъл да ги научи как да си служат с оръжие! Изразяваше съжаление за нещастния инцидент със Скай в планината Редхоук. В статията дори не се споменаваше името на мъжа, когото тя беше убила. Безпокойството, колебанията, мъката на Хю бяха изчистени от статията по време на редактирането й. Бяха останали само гневът и възмущението.
Мишел знаеше истината. Хю Ренуик страдаше. Той обичаше ловуването, но още повече обичаше живота. Обожаваше природата и трите си дъщери. Светът не можеше да отговаря на тази негова засилена потребност да получава все повече и повече, а Хю не го осъзнаваше и не спираше да изисква, особено от семейството си. След инцидента изведнъж се затвори в себе си. Дни наред прекарваше в бара на хотела, скрит в някой тъмен ъгъл, свел глава над чашата, оплаквайки смъртта на онзи младеж. От време на време до него приближаваше някой негов познат или колега. Той обикновено се отнасяше любезно с тях, понякога им позволяваше да го черпят едно питие, но не излизаше от вцепенението си. Въпреки че беше избрал да пие в бара на хотела, не можеше да търпи присъствието на Каролайн. Сърцето на Мишел се свиваше, когато наблюдаваше как момичето приближава до баща си, говори му, а той мълчаливо извръща глава встрани, понякога дори се отнасяше враждебно с нея. Сякаш Каролайн му напомняше за онова, което е най-ценно в целия свят, онова, което той беше пропуснал да опази. Неведнъж Мишел беше чувала Хю да казва, че е провалил живота на Скай.