Три от неговите картини висяха в бара. Хю ги беше нарисувал, когато момичетата бяха още малки. Платната бяха пълни с живот, с чувство, не оставяха съмнение за огромната обич, която художникът изпитваше към дъщерите си. Всеки един от портретите изобразяваше ловна сцена на фона на планината Редхоук. Сезоните бяха различни, както и мъртвото животно в ръцете на всяко едно от момичетата и използваното оръжие. Клий през пролетта, хванала уловена пъстърва в едната си ръка и въдица — в другата. Скай през есента — с нож и виеща се в ръката й змия.
Но картината, която спираше дъха, беше портретът на Каролайн през зимата. В обятията си момичето беше притиснало малка червеникава лисица. От муцуната на животното се процеждаше тънка струйка кръв, планината беше покрита със сняг, а страните на Каролайн бяха зачервени от студа. Черната й коса падаше в очите й — ясносини и диви. В лявата си ръка държеше оръжието, с което беше убила лисицата. Баща й беше уловил и предал върху платното страданието и съжалението. Портретът преливаше от любов към най-голямата му дъщеря. Мишел потръпваше всеки път, когато погледът й попаднеше върху това платно.
Каролайн излезе от кабинета си. Беше с очила, които й придаваха вид на сексапилна библиотекарка.
— Какво е това обаждане? — попита тя и отдели едно от листчетата в купчината.
— О! — възкликна Мишел, докато четеше записаното съобщение. — Обади се рано тази сутрин. Остави доста объркани инструкции за това как се набира телефонът на кораба. Мисля, че е един от мъжете, които пиха снощи в бара. Заемат стаи с номера шест и девет, но предполагам, че в момента този човек е в лодката си.
— Каза ли ти какво иска?
— Не, само поръча да ти предам да му се обадиш.
— Благодаря, Мишел — рече кратко Каролайн, върна се в кабинета си и затвори вратата.
* * *
Каролайн набра номера на оператора и помоли да я свържат с «Метеор». Изчака връзката да се осъществи и най-сетне чу:
— Тук изследователски кораб «Метеор». Край. — Гласът беше плътен, вибриращ.
— Тук операторът от земната база. Има обаждане за господин Джо Конър.
— Изчакайте, сега ще извикам капитан Конър — каза мъжът отсреща.
Измина минута. После се чу гласът на Джо. Операторът се изключи и Каролайн си пое дъх.
— Здравей, Джо — каза. — Съобщиха ми, че си ме търсил.
— Сестра ти добре ли е? — попита той.
— Защо питаш? — Беше изненадана, че е разбрал за катастрофата.
— Снощи се е обадила в базата и е оставила съобщение, че иска да ме види — обясни Джо. — Ставало дума за нещо много важно.
— Ти говори ли с нея?
— Не. Тя казала, че веднага тръгва към базата, но така и не се появи. Не бях сигурен къде да я открия, затова се обадих в хотела.
— Скай е в болницата — напрегнато изрече Каролайн.
— О, не! — Джо изглеждаше шокиран от новината. — Какво се е случило?
— Катастрофирала е с колата.
— Много съжалявам — рече Джо. — Скай добре ли е?
— Все още не — отвърна Каролайн, а очите й се насълзиха. Джо беше мил, загрижен. Докато говореха за Скай, тя си спомни, че навремето двамата с него бяха приятели. В момента нямаше чувството, че нещо от някогашното приятелство се е запазило, но споменът за писмата беше жив.
— Да знаеш защо е искала да ме види?
— Беше объркана — отвърна неопределено Каролайн. Не искаше да му разказва подробностите.
— Съжалявам — отново повтори той.
— Благодаря — каза тя.
* * *
Сънят беше изключително реален.
Беше в планината. Усещаше мириса на барут, примесен със свежия и хладен въздух. Жълтите есенни листа се сипеха по земята като падащи звезди. Скай, притаила дъх, беше на стъпка зад нея. Каролайн изпълзя от храстите и видя сърната, която сестра й беше застреляла. Голяма и кафява, легнала в тревата. Не искаше да поглежда към убитото животно, но се насили да го направи заради Скай.
Не беше сърна. Беше човек, който носеше кафяв джинсов жакет. Косата му беше рижава и блестеше като разтопена мед на слънцето. Очите му бяха широко отворени, застинали в учудване от всичко, което се беше случило. Каролайн не можеше да откъсне очи от този поглед, докато пълзеше към трупа на мъжа. Знаеше, че трябва да гледа именно към тези очи, а не към раната на гърдите, от която извираше кръв като от фонтан.
Чу писъка на Скай, после риданията й. Златистият ритрийвър на мъжа зарови влажна муцуна в лицето на стопанина си, после — в лицето на Каролайн, сякаш искаше да целуне и двамата. Тя разкопча червеното си яке и потръпна от хладния въздух. Кръвта на мъжа обагри пръстите й, опари ги, докато притискаше якето към раната.