— Застрелях го? — питаше обезумяла Скай. — Убих ли го, а? Убих ли го? Какво направих?!
Каролайн, която никога не беше пренебрегвала сестра си, сега го направи.
— Как се казваш? — попита тя, гледайки човека в очите.
— Андрю — едва успя да промълви той.
Не беше много по-възрастен от нея, би могъл да бъде един от многото млади учители в колежа, в който учеше.
Очите му бяха толкова ясни, спокойни и нежни, сякаш искаха да й внушат, че тя прави всичко, което може да се направи в такъв момент, уверяваха я, че разбират желанието й да помогне. В началото в тези очи не прозираше никакъв страх. Всяка секунда изглеждаше като цяла вечност. Кръвта продължаваше да блика и да напоява якето й, тя виждаше как прелива над пръстите й и обагря земята. Лагерът им беше само на осем километра от мястото на нещастието, но в случая това разстояние се оказваше прекалено голямо. Нямаха време да отидат дотам за помощ. Сякаш вселената беше замръзнала за Каролайн и Скай, за Андрю и неговото куче.
— Помислих го за сърна — изхлипа Скай.
Небето беше ясносиньо, денят — особено красив. Кучето душеше кръвта на мъжа, ближеше лицето му.
— Хомър — промълви Андрю.
— Той е съвсем мъничък, нали? — попита Каролайн поглеждайки към кучето.
— Да — въздъхна раненият.
— Извикай го, Скай. Извикай Хомър — каза Каролайн. Беше забелязала кръв по муцуната на Хомър и не искаше Андрю да я види и да се уплаши.
— Хомър, ела тук, момчето ми — извика Скай. Гласът й беше изтънял, писклив.
Кучето хукна към Скай и Андрю го проследи с поглед, после отново спря очи върху лицето на Каролайн.
— Ще умра, нали? — попита.
Тя знаеше, че Андрю ще умре. Виждаше как устните му побеляват. Чу плача на сестра си, видя как Хомър се връща при стопанина си и се сгушва в него и си спомни за Джо Конър и за урока, който й беше дал: колко важно е да казваш истината, особено когато се отнася до смъртта; че това е най-малкото, което едно човешко същество би могло да направи за друго.
— Така мисля — въздъхна тя.
— Господи! — В очите на Андрю се появи страх. Беше толкова ужасно да се наблюдава тази промяна. Каролайн още по-плътно притисна якето към раната, но знаеше, че е безполезно да се опитва да направи каквото и да било. Раненият свиваше и отпускаше пръстите на ръцете си. От муцуната на Хомър се изтръгна звук, подобен на човешко ридание. Скай стоеше зад Каролайн, опряла треперещи колене в гърба на сестра си.
— Не знаех — продължаваше да повтаря Скай. — Мислех, че е сърна.
— Хомър — едва доловимо изрече Андрю.
Кучето лизна стопанина си по лицето. Каролайн знаеше, че от това на Андрю трябваше да му стане по-добре. Дори в този миг, когато животът му се изплъзваше измежду пръстите, той намираше успокоение в присъствието на кучето. Личеше си по начина, по който младежът затвори очи и се предаде на смъртта.
* * *
— Искам букетът да бъде голям — обърна се Джо Конър към продавачката на един щанд за цветя, разположен току до шосето.
— Само от цинии и слънчогледи ли да бъде или искате да добавя и полски цветя? — попита жената.
— Сложете от всичко — реши Джо.
Наблюдаваше я как стои под тентата на бели и жълти райета и прави букета. Жената изваждаше цветята от дълбоки кофи, пълни с вода. Беше дебела и силно загоряла от слънцето, имаше кестенява коса, прибрана назад с шал, и беше облечена в избеляла червена рокля. Жената работеше и несъзнателно се мръщеше. Докато гледаше уморените й движения, характерни за всички жени, изкарващи си хляба с физически труд, Джо се сети за майка си.
— Вие ли сте брали цветята? — полюбопитства той.
— Да. А също съм ги и садила — отвърна жената, като се усмихваше гордо.
— Красиви са — отбеляза Джо и бръкна в джоба си. Букетът струваше пет долара, но той даде на продавачката двайсетачка. Жената понечи да му върне рестото, но Джо поклати отрицателно глава. Жената хвърли бърз поглед към съпруга си, който седеше на празна касетка от прясно мляко, съсредоточил цялото си внимание върху спортната страница на вестника.
Продавачката кимна в знак на благодарност, но пъхна банкнотата в чекмеджето на касата вместо в джоба на престилката си.
— Хей! — подвикна Джо към мъжа. — Трябва да изведеш жена си на вечеря.
Мъжът изсумтя и обърна глава към него. Очите му бяха малки и зачервени. Изглеждаше злобен и на Джо му се прииска да му удари един в брадата.