— Трябва да й поръчаш омари в нейния любим ресторант — каза Джо вместо това.
— Да — изръмжа мъжът.
Джо се качи в колата си и потегли. Имаше особено мнение по въпроса за нещастните жени. Мразеше да вижда намръщени жени. Беше наблюдавал как майка му се беше превърнала от красива и изпълнена с ентусиазъм жена в наранена, разочарована и огорчена сянка. Работеше по две смени във фабриката за омари, а свободното си време прекарваше в очакване на Хю Ренуик да й се обади. След смъртта на съпруга си бе обсебена от чувството за вина. Беше преживяла няколко ужасни години, преди да се омъжи повторно.
На Джо му се искаше да наказва всеки, който по един или друг начин е причинил болка на майка му: собствениците на фабриката заради това, че я караха да работи толкова много; Хю Ренуик, задето беше разбил сърцата на родителите му. Бащата на Джо беше умрял в кухнята на Ренуик самотен, без приятели. И златният часовник, който никога не сваляше от ръката си и с който Джо така обичаше да си играе… Майка му никога не се обади, за да поиска часовника на покойния си съпруг, а именно този часовник беше символ на всичко, което Джо смяташе, че е загубил.
Щеше да е истинско чудо да остане приятел с Каролайн, след като научи истината… Случи се на седемнайсетия рожден, ден на момчето. Чичо му го заведе в Спиндрифт, за да го остави да се напие като истински мъж. На момчета на годините на Джо не се сервираше алкохол, но това нямаше значение. Той и чичо му се настаниха на високите столове пред барплота и си поръчаха по един аперитив. Докато пиеха, чичо Марти му разказа за смъртта на баща му. Джо научи, че баща му бил обезумял от ревност и това го подтикнало да се застреля в кухнята на семейство Ренуик. Децата също били там — Каролайн и Клий, беше добавил чичо Марти. Каролайн беше наблюдавала как баща му издъхва, беше чула последните му думи.
Как беше възможно приятел да знае истината за такава брутална част от неговия живот и да не му каже? Това сложи край на отношенията му с Каролайн. Уискито беше притъпило болката от първоначалния шок и за известно време Джо се превърна в негов роб. Морето, изследванията и алкохолът му помагаха да забрави, потискаха болката му, отслабваха яростта му. След известно време успя да се откаже от пиенето, но не и от останалите две лекарства. Те продължаваха да му действат благотворно.
Опита се да не мисли за цветарката, като се зае с изпълнението на задачите, които си беше поставил: да купи някои неща за «Метеор», да пусне няколко писма и пакета. Гмуркачите бяха измъкнали от дъното на океана отделни фрагменти и той ги изпращаше в Уудс Хол за анализ. Имаше намерение да се гмурне до останките на потъналия кораб, които вече бяха открили, затова трябваше да побърза да се върне, за да се възползва от подходящия момент. Нищо не го разтоварваше емоционално така както гмуркането.
Оставаше му да се отбие само още на едно място. Паркира пред болницата.
— Искам да предадете тези цветя на една ваша пациентка — каза той на жената на информацията.
— Как се казва пациентката, моля? — попита любезно служителката.
— Скай Ренуик.
— Името й е Уитфорд, по мъж — с усмивка го уведоми жената. Дори не си направи труда да въведе името в компютъра и Джо за пореден път си даде сметка колко добре се познават всички в един малък град. — Страхувам се, че в момента не й е позволено да приема посетители.
— Няма нищо — отвърна облекчено Джо. И без това не искаше да се среща със Скай. Надраска набързо една бележка и я подаде на служителката заедно с букета:
— Ще се погрижите ли да получи това?
— Колко са красиви! — възкликна тя. — Разбира се, че ще й ги предам.
— Благодаря ви — каза Джо и пое към изхода. Климатиците го задушаваха. Нямаше търпение да поеме глътка свеж морски въздух. След около час вече щеше да е на дъното на океана, сред останките от стария кораб. Щеше да е далеч от тук. Свободен.
* * *
Каролайн знаеше, че посещенията при Скай все още не са разрешени — дори за близките на пострадалата, но слезе от асансьора с делови вид. За авторитет беше пъхнала няколко папки под мишницата си и когато подмина дежурните сестри, ги поздрави любезно, но официално, вместо да се спре и да помоли за разрешение да влезе в стаята на сестра си. Никой не й зададе въпроси, тя знаеше, че ще е така. Номерът винаги минаваше — още от времето, когато баща й лежеше в същата болница.
Скай беше будна. Седеше в леглото си, подпряна на възглавница, и разглеждаше картичката, която току-що й бяха предали. Картичката беше голяма и скъпа на вид, с нарисувани пойни птички, рози, водопад и дъга, опасваща идиличната картина. Очевидно картината трябваше да изглежда живописна и завладяваща, но художникът — очевидно напълно несъзнателно — беше придал някаква похотливост в погледа на птиците и те приличаха на стари развратници с криле.