— Най-хубавото е, че наистина не помня какво съм имала наум — завърши след малко.
Пръстите й си играеха нервно с един конец от бялото памучно одеяло, метнато върху чаршафите, и двете сестри напрегнато гледаха тънката нишка, сякаш всичко зависеше от нея.
Не след дълго Скай се отпусна назад, притвори очи и се престори на заспала. Каролайн седеше мълчаливо до нея. Не знаеше какво да каже.
Една облечена в розово сестра безшумно влезе в стаята. Буташе количка, върху която беше поставена ваза с прекрасен букет.
— Виж! — възкликна Каролайн и побутна Скай. Сестра й отвори очи и тя й подаде картичка, пъхната в букета.
— О! — Скай намръщено погледна към цветята, после отвори листчето и очите й пробягаха по редовете. На лицето й светна закачлива усмивка: — От твоето гадже са.
Каролайн издърпа листчето от ръцете на сестра си и прочете:
«Оздравявай по-бързо. Когато отново решиш, че искаш да говориш с мен, обади ми се. Джо Конър.»
— Моето гадже? — изсумтя Каролайн. — Не бих казала.
— Има много хубав почерк — отбеляза Скай, вземайки обратно бележката. — Много мъжествен. Позволи ми да го анализирам пред теб.
Тя съсредоточено се загледа в думите.
Макар да не искаше да си го признае, Каролайн изпитваше огромно любопитство да чуе анализа на сестра си, въпреки че Скай не беше експерт графолог, а просто се шегуваше.
— Е? — не се стърпя Каролайн.
— Това е почерк на много самотен човек — започна Скай. — Няма никого, с когото да споделя. За него търсенето на съкровища е начин да замени онова особено важно нещо, което липсва в живота му.
— И то е? — настоя Каролайн.
— Надежда? Любов? — Скай погледна въпросително към сестра си. — Неговата отдавна загубена любима… Не знам. Трябва да го питаш. Така, дължиш ми три долара за услугата.
— Извинявай, забравила съм си чековата книжка — засмя се Каролайн.
— Е, нищо… И без това съм ти длъжница — отвърна Скай.
* * *
Когато Каролайн пристигна в «Хълма на светулките», не видя колата на майка си. Влезе в къщата през вратата на кухнята и завари Хомър да лежи върху килимчето си. Когато чу стъпките й, кучето вдигна муцуна нагоре, а очите му весело заблестяха. Изглеждаше невероятно щастлив, че вижда добрата си приятелка. Замаха с опашка, после мързеливо се надигна, опъна се на предните си лапи и бавно се запъти към Каролайн, за да я поздрави.
— Здравей, момчето ми — каза тя и го потупа по главата. — Добро куче… ти си добро куче, Хомър.
Забеляза, че Хомър стиска между зъбите си неизменната синя хавлиена кърпа или онова, което беше останало от нея. Такава кърпа беше първата му играчка, когато преди четиринайсет години пристигна в този дом.
Каролайн се опита да измъкне парцала от устата на кучето, но то не се предаваше. Обожаваше тази игра.
— Печелиш, Хомър — каза накрая тя.
Той застана пред вратата, готов да бъде изведен навън. Каролайн се спусна през поляната и Хомър неотлъчно я следваше. Очевидно днешният ден нямаше да бъде посветен на тайнствените му разходки.
В далечината върху гладката водна повърхност се забелязваха корабите на изследователския екип. Джо Конър търсеше потъналото съкровище. Каролайн се загледа, но Хомър нямаше търпение да отиде на плажа и я задърпа.
Беше мъчително да го гледа как бавно се придвижва напред, как с всяка измината стъпка краката му се разтреперват от умора, как гърбът му болезнено потръпва. Гъстата му и златиста някога козина беше отъняла и оредяла, а на места беше опадала. Каролайн си го представи преди години — малко пухкаво кученце с тъжен поглед и изцапана с кръвта на любимия му стопанин муцуна.
Сега Хомър се спускаше към плажа. В козината му се заплитаха бодли и треви, но това не го притесняваше. Беше щастлив, че е навън с Каролайн — човека, когото обичаше най-много на този свят след Андрю.
Когато разходката свърши и двамата поеха обратно към къщата, Каролайн чу някой да я вика по име.
Беше Марипат. Деветгодишната й племенница тичаше към нея с всичка сила, притиснала някаква книга към гърдите си. Хомър весело залая при вида на друг член на семейството. Задните му крака се подгънаха и той се свлече на пясъка, но се изправи точно навреме, за да поздрави с близване Марипат.
Тя беше облечена в сини шорти и тениска, която леля й Каролайн й беше донесла от Нантъкет. Лъскавата й кестенява коса беше опъната назад и сплетена в дълга плитка. Имаше очите на Ренуик — огромни и ясни, които проблясваха живо иззад очилата със зелени рамки.
— Нося ти нещо — задъхано изрече Марипат, целуна леля си и потупа Хомър по главата.