— Къде е майка ти? — попита Каролайн.
— Ей там. — Марипат погледна нагоре към къщата.
— Хайде да отидем при нея — предложи Каролайн.
Изчакаха Хомър да се изправи и когато тръгнаха, избираха места, където щеше да му е по-леко да се придвижва. Една муха забръмча покрай муцуната на кучето, но то не й обърна внимание. До неотдавна Хомър не оставяше нахалните мухи да се измъкват безнаказано.
— Бедничкият Хомър — въздъхна Марипат. — Трудно му е да ходи.
— Вече е на шестнайсет години — прекалено е стар за едно куче.
— Обичаш го, нали? — попита момичето. — Той ти е като дете.
— Заедно сме от много време — отвърна Каролайн.
— Още докато е бил новородено кутре ли?
— Е, не чак новородено, но мъничко.
— Как ми се иска мама да ни разреши да си вземем куче — въздъхна Марипат. — И да го остави да спи в леглото ми. Искам да си имам женско куче. Не че Хомър не е страхотен, но все пак едно момче ни е напълно достатъчно. Понякога Марк направо ме вбесява!
Каролайн кимна. Слушаше бъбренето на племенницата си, доволна, че темата за Хомър беше заменена с други, по-актуални. Каролайн беше напълно сигурна, че Клий не е разказала на дъщеря си историята, довела до появата на Хомър в дома им, и тя също нямаше намерение да го прави.
Докато се изкачваха по каменните стъпала, Каролайн хвърли последен поглед назад, към корабите. Джо Конър. Истините, свързани с живота и смъртта, така или иначе докарваха беля на човека, който ги казваше…
Щом стигнаха до върха на хълма, Хомър за момент се спря, хвърли пълен с обич и привързаност поглед към Каролайн, после се извърна и бързо се скри сред дърветата, разперили корони в западната част на имението.
Тя го беше открила в гората преди четиринайсет години и сега с тъга го гледаше как изчезва от погледа й.
_2 април 1978 година_
Скъпи Джо, не мога да повярвам, че досега не съм се сещала да те попитам дали имаш домашни любимци! Обикновено се смята, че човек може да обича котките или кучетата, но не и двете животни едновременно, което ме кара да си мисля, че аз нещо не съм наред, защото си падам и по кучета, и по котки. Проблемът е, че много обичам морската вода и искам и любимците ми да я обикнат. Дори научих първото си кученце да плува. Първия път то потъна й аз трябваше да се гмурна, за да го извадя от водата, но после то изведнъж успя да се задържи на повърхността и заплува като истински шампион! (Всъщност аз трябваше да го спася, но в мига, в който го извадих на брега, то отново се втурна обратно към водата.)
С котките е по-сложно. Те предпочитат да се свият на кълбо на перваза на прозореца и да слушат песента на вълните, дремейки сладко.
Време е да обърна малко внимание на сестрите си. Те настояват да престана с писането и да изляза с тях навън.
Доскоро!
С обич, Каролайн
_15 април 1978 година_
Скъпа Каролайн,
Това писмо ще бъде кратко, защото искам да изляза с лодката, а в момента вятърът е направо страхотен за тази работа. Единственият ми домашен любимец е моята лодка. Тя е голяма, много бърза и не яде много. Щях да съм щастлив, ако можех да прекарам остатъка от живота си в открито море с нея. Но някой ден и това може да стане. Както виждаш, ти си падаш по котките и по кучетата, а аз — по лодките.
С обич, Джо
> Шеста глава
— Какво толкова гледаш? — раздразнено попита Огъста Ренуик. Мразеше тишината.
Най-голямата й дъщеря стоеше до прозореца с изглед към океана и напрегнато наблюдаваше нещо през стария телескоп на Хю. Когато преди няколко часа Огъста се върна от града, в стаята цареше тягостно мълчание. Клий и Марипат я поздравиха и побързаха да си тръгнат.
— Чакай малко — отвърна Каролайн. Огъста се засегна от тона й. Седна на малкото канапе и взе гергефа. Бродираше възглавничка за Скай: лебеди и замък. Беше взела мотива от «Лебедово езеро».
— Стигнала съм до средата — каза Огъста, колкото да поддържа разговора. — «Лебедово езеро»… Мисля, че това е един от хубавите спомени в твоя живот и в живота на сестрите ти. Помниш ли вечерта, в която баща ви ви заведе на балет в Ню Йорк? Бяхте облечени в онези сладки черни кадифени рокли… Когато се прибрахте вкъщи, и трите заявихте, че ще ставате балерини. Може би трябваше да окуражим Скай и да я насочим към танците.
— Хммм.
— Тя винаги е била прекалено самокритична. Смята, че не може да рисува, а сега, когато преживява такъв тежък период и е блокирала до такава степен, че не може да вае своите скулптури, щеше да е чудесно да има нещо друго, в което да намери спасение и смисъл.