— Човек не става примабалерина, за да се спасява, мамо.
Огъста вдигна поглед от бродерията. Разбира се, беше казала не каквото трябва. Докато говореше за Скай, не беше усетила как нагазва в територия, болезнена и за Каролайн — тя също като най-малката си сестра нямаше високо самочувствие.
Каролайн внезапно се засмя, сякаш беше прочела мислите на майка си и с усмивката си искаше да я увери, че не се е засегнала от думите й.
— Исках да кажа, че танцуването е също като ваятелството. То е призвание, но и професия. Трябва да се избира — или едното, или другото. Не може и двете едновременно. Всяка от тези творчески дейности изисква пълно себеотдаване.
— Да, точно както любовта ми към баща ти — опита се да се пошегува Огъста, но младата жена не се засмя.
Беше прекалено чувствителна на тази тема. От малка изглеждаше достатъчно компетентна и отговорна, за да се грижи всеотдайно за по-малките си сестри, докато майка й насочваше всичките си усилия да спасява брака си с Хю. Когато се връщаше в миналото, Огъста откриваше, че има много неща, за които би могла да съжалява, но в едно беше напълно сигурна: беше обичала дъщерите си и времето не беше отслабило това чувство. Осъзнаването на този факт й даваше сили да продължи напред.
— И трите можехте да станете балерини — отбеляза тя. — Е, може и да не виждаш балета като професията на живота си, но ти със сигурност притежаваш достатъчно грация и чувствителност, за да танцуваш. Да не говорим за краката ти! Какви крака имаш само! Баща ти би казал, че те са неприлично красиви и дълги.
Дъщеря и нищо не каза. Огъста продължи да бродира, примирила се с нежеланието на Каролайн да разговаря. И трите й дъщери бяха изключителни красавици и притежаваха забележителен темперамент. Сега, като гледаше най-голямата от тях, си мислеше, че в случая с Каролайн акцентът падаше върху темперамента. Тя винаги беше нащрек, очаквайки да се случи нещо лошо, готова да защити по-малките си сестри. От всичко. Дори от родителите им, каза си сега Огъста, стараейки се да бъде обективна. Така както беше застанала до прозореца, впила напрегнат поглед в далечината, Каролайн приличаше на страж, бдящ над онези, които обича. Сърцето на Огъста се сви от жалост. Каролайн не беше получила достатъчно любов — тя винаги се грижеше за останалите и ги предпазваше.
Каролайн имаше нужда от мъж до себе си, с въздишка си рече Огъста. Дъщеря й беше красива, но недостъпна. Тъмната й коса винаги беше строго опъната назад, а дрехите й бяха в цветове, които трудно биха могли да се нарекат весели: гранитово във всичките му нюанси, тъмносиво, брик, пясъчножълто. Типична преуспяваща делова дама. Мъжете в града я отбягваха, плашеха се до смърт от нея и от силата, която излъчваше. През свободното си време Каролайн пътуваше. Всъщност пътуваше непрекъснато. Или пък бродеше сама из планините.
— Каролайн, какво толкова интересно виждаш там? — попита отново Огъста и се надигна от мястото си.
— Ела и погледни — обърна се към майка си Каролайн, подаде й телескопа и го намести до дясното й око. — Ето.
Огъста се опита да го фокусира. Металната тръба беше топла от допира на пръстите на Каролайн. Възрастната жена примигна, завъртя пръстена с увеличителното стъкло и се опита да разбере какво точно приковаваше вниманието на дъщеря й. Нямаше нищо особено — само безбрежната водна шир и няколко кораба, застинали на повърхността.
— Рибари — отбеляза Огъста.
— Не, не са рибари — поправи я Каролайн.
Огъста се засмя. Дъщеря й май се шегуваше. Та тя живееше тук и поглеждаше през същия този прозорец по сто пъти на ден — можеше да познае риболовен кораб, щом го види. Хю също беше ходил за риба точно на мястото, на което се виждаха корабите, макар че обикновено предпочиташе да се отдалечава към каньона или пък в посока към Бахамите. Продължи да наблюдава корабите. Забеляза нещо подобно на джет.
— Какво правят? — попита тя.
— Гмуркат се, за да търсят съкровища.
Огъста отпусна телескопа и впи поглед в сиво-сините очи на Каролайн. Те блестяха от вълнение, преливаха от живот. Дъщеря й беше занемяла от възторг. Нещо ставаше тук, помисли си Огъста. Каролайн приличаше на човек, внезапно изправил се пред небесно видение.
— Шегуваш ли се, скъпа?
— Не, мамо. Изваждат останките от потънал кораб.
— Наистина ли? — заинтригувано рече Огъста. Тя обожаваше историите за корабокрушения. За какъв дявол иначе би живяла в това затънтено имение край Пролива, ако не беше така? Нещо повече — любовта им към приключенията и неизвестното сякаш още повече ги сближаваше. Любопитството отново, я завладя и тя погледна през телескопа: — Откъде знаеш?