— Един приятел ми каза — отвърна Каролайн. — Открили са «Камбрия».
— «Камбрия»… — повтори замислено Огъста. Името й се стори познато.
— Това, което прилича на фонтан, всъщност е пясък. На палубата на кораба имат компресор, който издухва пясъка, за да могат по-лесно да стигнат до златото.
— Колко вълнуващо! — промълви Огъста. Не отместваше очи от струята пясък и се опитваше да види хората, които се занимаваха с тази така интересна дейност. От такова голямо разстояние мъжете изглеждаха дребни като оловни войници, а лицата им не можеха да бъдат различени. Даже големите кораби изглеждаха миниатюрни. Огъста гордо се усмихна. Дъщеря й винаги беше в течение на онова, което ставаше в околността.
— Откъде научаваш за всички тези неща? — засмяно попита Огъста. — Тази акция там трябва да е строго секретна. Не съм прочела и дума по този въпрос във вестниците. Нито пък съм чула някой нещо да коментира.
— Предполагам, че наистина е тайна — кимна Каролайн.
— Нали знаеш, че умея да пазя тайна? — заговорнически каза майка й, но внезапно млъкна. Сърцето й се сви от болка, щом видя изражението на Каролайн.
— Знам — отговори след кратка пауза дъщерята и думите й прозвучаха обвинително. Тя прекоси стаята и седна на люлеещия се стол. Трябваше й време, за да се овладее. Когато отново погледна към майка си, изглеждаше напълно спокойна. Огъста преглътна. Усещаше, че й предстои разговор, който никак нямаше да й хареса.
— Трябва да си поговорим за Скай — сериозно изрече Каролайн.
Огъста несъзнателно впи пръсти в перлите на шията си. Защо ги наричаха «черни», след като цветът им всъщност беше един невероятен нюанс на гълъбовосивото? Тя вдигна очи към Каролайн.
— Някога казвала ли съм ти, че очите ти са със същия цвят като този на перлите ми? — попита с усмивка, като си играеше с наниза.
— Да — отвърна Каролайн.
— Очи с цвят на черни перли… Каква рядкост… Един ден някой прекрасен мъж ще забележи това. Сигурна съм. Обикновените мъже ще те погледнат и ще кажат, че очите ти са сини, или сиво-сини, но истинският мъж веднага ще разбере и ще ти каже, че очите ти са като черни перли…
— Мамо, чу какво каза доктор Хендерсън — прекъсна я Каролайн и се приведе напред. — Тя е алкохоличка.
Огъста поклати глава. Беше размишлявала достатъчно дълго върху думите на лекаря. Най-малката й дъщеря беше емоционална, но не и алкохоличка. Само че Каролайн нямаше намерение да се отказва — щеше да проведе тази дискусия на всяка цена.
— Той е откачен — отбранително рече Огъста. — Не я познава. Тя е човек на изкуството като баща ти. За хората на изкуството е нормално да пият.
— Не я сравнявай с татко.
— Колко печално — тъжно промълви майката. — Ти и сестрите ти сте толкова ядосани на Хю заради ловуването, а той го правеше единствено от желание да бъде насаме с дъщерите си.
— Опитваше се да ни превърне в момчета — каза Каролайн и потупа кучето по гърба.
— Не е вярно. Хю щеше да се нахвърли върху всеки, който би посмял да допусне, че е искал син на мястото, на която и да е от вас трите. Просто искаше да се чувствате добре сред природата, да й се наслаждавате така както той го правеше.
— Малко по-сложно е, отколкото ти се струва — тихо възрази дъщерята след кратка пауза.
— Ами… — започна Огъста, но гласът й трепна и замря. Нямаше сили да спори. Тя беше противник на насилието във всяка негова форма. Не вярваше в оръжията и ножовете. Никога не беше изпитвала въодушевление от идеята дъщерите й да бъдат излагани на опасността от диви животни, непознати гори и хладен нощен въздух. Но сляпо бе обожавала съпруга си и когато той решаваше да заведе децата на лов в планината, тя никога не беше възразявала, макар дълбоко в сърцето си да знаеше, че Хю не е прав.
— Какво да правим в такъв случай, мамо? Като не обвиняваме татко и като отказваме да признаем, че Скай е алкохоличка, кажи как да й помогнем?
— Ще си я върнем у дома, ще я окуражаваме и ще я обграждаме с любов…
— Няма проблем да го направим. Всъщност винаги сме го правили. Но се оказва, че това не е достатъчно.
Каролайн коленичи до Хомър, който в момента се чешеше. Откри един бодил, оплел се в козината на любимеца си, и силно го дръпна. Хомър изскимтя и жално обърна поглед към Огъста.
— Не те оскубах аз — осведоми кучето Огъста.
— Помниш ли деня, в който го доведохме у дома? — попита Каролайн и погали старото куче. Сега Хомър лежеше неподвижно, със затворени очи. Ребрата му изпъкваха под проскубаната златиста козина.
— Голяма досада е — каза Огъста, без да отвръща на въпроса на дъщеря си. В действителност тя беше много привързана към кучето, но не го показваше. Хомър беше помогнал на Каролайн и Скай да понесат по-леко първите няколко седмици след инцидента с Андрю Локууд и тя му беше благодарна.