За пръв път виждаше подобно изражение на лицето на баща си и тогава не можа да го определи точно. Сега беше сигурна — лицето на Хю изразяваше тъга, по него личаха първите признаци на душевната агония, в която той щеше да изпадне.
През целия път до Кънектикът Хомър не отмести глава от скута на Каролайн. Клий беше сложила слушалките на уокмена си на ушите и повтаряше на глас фразите от урока си по френски. Скай, Каролайн и Хю не проронваха нито дума. Но Хю често се пресягаше да погали Хомър по главата. Вглеждаше се в очите на Каролайн и се опитваше да разбере какво се крие в тях. Дори се опитваше да се усмихва.
«Изключителен начин»…
* * *
Джо Конър стоеше до люка на кабината си, загледан в спокойните води на океана. Минаваше шест часът и вече беше прекалено късно за гмуркане. На небето изгряваха първите звезди. Джо мислеше за отминалия ден. Искаше му се да бе направил повече.
Силните подводни течения бяха възпрепятствали гмуркачите и въпреки всичко през кратките интервали, в които бяха успявали да се спуснат на дъното, бяха постигнали известен напредък — бяха описали останките от кораба, разчистили пясъка и тинята, направили подводни снимки и подложили на анализ откритите предмети. Специалистите от екипа стигнаха до заключението, че корабът е бил построен в Англия преди 1750 година. Като свързваше данните с онова, което Каролайн му беше разказала в едно от писмата си навремето за потъналия край техния бряг кораб, Джо беше сигурен, че са открили «Камбрия».
Писмото на Каролайн и златото…
Бяха започнали да откриват златни монети. Работата на гмуркачите беше трудна, но си струваше. На дъното лежеше истинско съкровище.
Откриването на съкровище струваше цяло състояние, което Джо плащаше от собствения си джоб, затова мразеше дните, в които не можеше да се работи пълноценно. Искаше да приключи възможно най-бързо с този проект…
Може би щеше да е по-добре, ако беше отишъл до кръчмата с останалите момчета…
Забеляза, че една от моторниците се връща. Тя приближи до «Метеор», спря до кърмата и след миг Дан пъргаво се изкатери по стълбата.
— Здравей, капитане — извика той.
— Да не си забравил нещо? — попита Джо.
— Не, просто реших, че не ми се излиза тази вечер. Писнало ми е от всичко и от всички.
— Знам какво имаш предвид — засмя се Джо.
Членовете на екипажа ставаха сприхави, когато работата им не вървеше по план. Мърмореха или се оплакваха и това действаше изнервящо. Изведнъж всеки осъзнаваше, че му липсва животът на сушата, жена му, децата му, приятелката му или който и да е друг близък. Самият Джо, който не беше свързан по никакъв начин със сушата, също изпитваше желание да стъпи на твърда земя.
— Това е за теб — каза Дан и хвърли няколко писма на масата. Сред тях имаше голям кафеникав плик.
Имаше писмо от брат му Сам. Джо се чувстваше самотен и това писмо го зарадва. На пръв поглед големият плик изглеждаше официално — помисли си, че вероятно съдържа резултатите от лабораторните изследвания или пък исторически сведения и карти, изпратени му от един приятел, който работеше в университета в Йейл. После изведнъж се напрегна. Познаваше този почерк, никога нямаше да го сбърка с друг. Нямаше представа какво беше накарало Каролайн да му пише отново. Имаше само един начин да разбере. Той взе плика и го разкъса.
Вътре откри листове, извадени на ксерокс. Погледът му се спря на датата върху първата страница: 1769 година. Имаше и бележка от Каролайн, на която пишеше:
Скъпи Джо,
Моята племенница ми показа този дневник и аз си помислих, че би могъл да те заинтересува. Написан е от Клариса Рандъл, чиято майка е жената, избягала с капитана на «Камбрия». Още не съм го изчела до края, но все пак успях да добия представа какво означава да живееш в морски фар в средата на осемнайсети век и единият ти родител да е напуснал дома заради любовта си към чужд човек… Чувството ми е до болка познато.
Чудя се дали това не е истинската причина, поради която си се заел да измъкнеш «Камбрия» от дъното на океана. Не че ми влиза в работата, разбира се. Нямам представа как ще реагираш и на това, че ти изпращам този дневник. Надявам се да го приемеш като израз на съпричастност към работата ти. В края на краищата донякъде се чувствам отговорна за това, че в момента си тук. Отидох до «Хълма на светулките», за да посетя майка си, и видях корабите ти през прозореца на дневната. Честно казано, почувствах се горда.
Цветята, които изпрати на Скай, са прекрасни.
Твоя Каролайн
Джо прелисти дневника. В началото успяваше да контролира чувствата си. Първите страници съдържаха описание на околността и на живота в едно обикновено семейство, но колкото повече четеше, толкова по-ясно разбираше какво има предвид Каролайн в бележката си. Дан беше точно зад гърба му и Джо се опита да запази изражението си непроменено.