Може би дневникът на Клариса изобщо нямаше да го заинтригува. Може просто да търсеше съкровището и изобщо да не се вълнуваше от легендата. Та той беше избягал от своята история! И когато Каролайн най-сетне беше готова да му разкаже за своята роля в тази история, той беше толкова ядосан и сърдит, че дори не пожела да я изслуша.
А може би се е страхувал?
Каролайн се спусна надолу. Сърпът на луната ярко се открояваше на тъмния фон на небето. Листата на дърветата шумоляха, но тя не се страхуваше. Уверено намираше стъпалата, водещи към хотела, където в този миг гостите празнуваха.
До ушите й долиташе музика, придружена от пиянски възгласи. Една групичка се беше отделила от останалите. Бяха хвърлили дрехите си и се бяха потопили във водата.
Стигна до къщата си и чу, че телефонът настойчиво звъни. Поколеба се дали изобщо да вдигне слушалката. В час като този можеше да се обажда единствено майка й. Сигурно си беше пийнала и сега искаше да се извини заради неприятния разговор отпреди няколко часа. Каролайн влезе в стаята и се втренчи в телефона, който не преставаше да звъни. Започна да брои позвъняванията: пет, шест…
Ами ако беше Скай? Ако нещо лошо се беше случило? Не се стърпя и протегна ръка към слушалката.
— Ало?
Отсреща не се чу звук. Сякаш линията беше отказала да предава сигнала. Каролайн имаше чувството, че позвъняването идва от много, много далеч — от другата част на света или от друга хемисфера, от някой самолет, летящ над океана, или…
Или от кораб!
Сякаш чуваше морския бриз и лекия шум на вълните. Напрегна слух. Стори й се, че долавя нечие учестено дишане. Никой не се обаждаше. Най-вероятно се беше получило преплитане на линиите. Тишина…
Каролайн затвори.
На следващата сутрин Мишел се покатери на една дървена стълба и започна да окачва японските фенери. Балът беше след няколко дни, но беше нужно време, за да се подготви хотелът за това значимо събитие. По дърветата бяха закрепени сто свещника, беше издигнат и подиум за танците. За Каролайн това беше «Балът на светулките» — беше го нарекла така в памет на родителите си. Много държеше на свещите: според нея те придаваха особена романтика. Мей Тейлър току-що беше донесла нужното количество свещи от «Брайдъл Барн» — фирмата, която от години изпълняваше поръчките им.
Мей и семейството й — три поколения жени — бяха собственички на въпросната фирма и умело я ръководеха. Основната им дейност беше организирането на сватбени тържества. Мей и нейната петгодишна дъщеря Кайли бяха във възторг от предстоящия бал и от факта, че техните прекрасни свещи ще греят на тържеството.
Зад ниската пристройка бяха подредени трийсет кръгли маси. Дългите до земята снежнобели покривки всеки момент щяха да пристигнат от пералнята. Японските фенери бяха ярки и крехки. Щяха да висят на дълга жица, опъната над поляната зад хотела. Мишел се надяваше, че времето ще е хубаво.
В момента беше хладно, но Каролайн искаше нощта на бала да бъде звездна и гореща. Харесваше й гледката на мъже без сака, със залепнали от пот бели колосани ризи по гърбовете. Радваше се, когато жените бяха с голи рамене и танцуваха боси по хладната трева. За хората на изкуството «Балът на светулките» беше възможност да се освободят от задръжките си, да бъдат диви и необуздани.
Всяка година балът биваше организиран около някоя тема. Тази година темата щеше да е «Моята любима картина». Хората разкриваха различния си стил. Клий и Питър например неизменно се обличаха в подходящи костюми. Предната година се бяха появили като двама влюбени, обвити в син шифон, за да са в тон с любимата си мелодия «Рапсодия в синьо». Скай и Саймън бяха дошли направо от ателието си. Дори не си бяха направили труда да се преоблекат — дрехите им бяха изцапани с бои и глина, но това всъщност нямаше кой знае какво значение, тъй като до края на вечерта дрехите им и без това висяха по клоните на околните храсти.
Обаче Каролайн, вярна на ролята си на домакиня, винаги беше с вечерна рокля.
Мишел се чудеше как ли ще изглеждат всички тази година. Тя и Тим мислеха да се облекат като герои от картините на Сюра. Мишел си беше приготвила дълга бяла рокля и слънчобран, а Тим щеше да е прекрасен в гетите и цилиндъра си. Каролайн настояваше те да присъстват на бала като нейни гости — не да работят, а да се забавляват.
В един момент Мишел съзря Саймън Уитфорд, застанал пред входа на хотела, пъхнал ръце в джобовете си, примижал срещу слабото слънце. Сякаш на лицето му беше изписано, че е човек на изкуството, а не обикновен простосмъртен. За съжаление той беше само един посредствен художник, който се опитваше да копира Хю Ренуик.