— Това вече е нещо друго — каза Клий накрая, — макар че сестра ни не е в състояние да взема разумни решения в момента.
— Може и да ти се е обадила, но със сигурност няма нужда от теб — изгледа го с присвити очи Каролайн. — Нека да си изясним понятията.
— Мисли каквото си щеш.
— Ще ти позволя да останеш, но трябва да проверя дали имаме свободна стая.
— Ще се настаня в плевника…
Тя поклати глава:
— В хотела, не в плевника. Дава ти се още един шанс да се отнесеш както подобава към Скай, така че няма да те оставя да се въргаляш в сламата.
— Благодаря. — Той направи крачка към Каролайн, като че искаше да я прегърне, но леденият й поглед го спря. Той сведе глава и отстъпи назад, после се обърна и тръгна към колата, за да си вземе багажа.
— Най-голямата отрепка, която познавам! — с въздишка рече Клий. — Но за съжаление Скай го обича.
— Засега — уточни Каролайн.
Сестрите се отправиха към стария плевник, към който Каролайн се беше насочила, преди да налети на презрения си зет.
Плевникът на Ренуик, заобиколен с висока каменна ограда и бял дъсчен стобор, с лющеща се от стените керемиденочервена боя, плачеше да бъде нарисуван. Хю Ренуик, както и много други художници бяха обезсмъртили живописната постройка върху платната си и я бяха направили известна. Сега тези картини висяха в най-известните музеи в страната и попълваха множество частни колекции.
Вътре беше тъмно и хладно. Миришеше на сено. Навремето дядото на Каролайн беше държал тук конете и кравите си. Хю беше дал първите уроци по езда на трите момичета именно на това място. Сега отделенията, предназначени за конете, се ползваха за студиа. Най-скъпите апартаменти в хотела вървяха заедно със студио в плевнята. Тези тесни помещения винаги бяха пълни с художници и ваятели, които вдъхновено творяха и в същото време се опознаваха взаимно. От едно студио в дъното на плевника се носеха страстни стенания, които не можеха да бъдат сбъркани. Двете сестри се спогледаха и тихо се засмяха.
— В този плевник се разделих с девствеността си — прошепна весело Клий.
— Най-малко два пъти — също шепнешком отвърна Каролайн.
— Балът лежи на нашите плещи — отбеляза Клий, огледа се наоколо и почувства как я обзема вълнение.
— Дали постъпих правилно, като позволих на Саймън да остане? — замислено рече Каролайн.
— Скай е достатъчно голяма, а ние понякога просто забравяме този факт — отвърна сестра й. — Не можем цял живот да я предпазваме от грешки и беди.
— Ако изобщо можем да кажем, че някога сме успявали да го сторим — кимна Каролайн и се чу да казва: — Изпратих на Джо копие от дневника, който Марипат ми даде.
— Нима?
— И той ме покани на вечеря на кораба му. В четвъртък.
— Наистина ли? — възкликна Клий, а очите й дяволито блеснаха.
— Да, само че не съм сигурна дали трябва да отида. Нито пък знам дали искам да го направя.
— И защо да не искаш?
— О! — възкликна Каролайн и несъзнателно измъкна стиска сено от една бала. — Ами главно защото ние двамата не се харесваме особено много, предполагам.
— А може и да откриеш, че Джо всъщност не е чак толкова лош. За теб вече знам, така че на двамата ви предстои взаимно да се изненадате приятно.
— Мислех дали да не отскоча до Шотландия. Само за няколко дни. Искам да огледам един нов хотел, който наскоро отвори врати за посетители. Намира се на островите. Сградата е била крило от стар манастир, а гледката, която се открива през прозорците, е направо невероятна. Освен това има лабиринт. Не ти ли се струва страхотно? Прочетох за този хотел в едно от туристическите списания, които ни предложиха в самолета последния път, когато се връщах от Венеция. Трябват ми някои нови идеи за хотел «Ренуик»…
— О, и това е толкова спешно, че се налага да потеглиш още утре, така ли? Колко удобно! Според мен трябва да останеш и да отидеш на срещата с Джо.
— Може би…
Каролайн винаги беше използвала пътуванията, за да избяга от личните си проблеми. Обикаляше из прекрасни провинциални хотели и обясняваше на всички, че го прави, за да се зареди с творческа енергия, да потърси вдъхновение. Да отиде тук или там, да надникне на едно или друго местенце… Докато беше в движение, се разсейваше, не мислеше толкова много. Сега, когато Джо Конър беше отседнал на опасно близко разстояние, може би бягството отново щеше да бъде нейното спасение.
Каролайн се прозина и сви рамене.
— Изглеждаш ми уморена — отбеляза сестра й.
— Наистина се чувствам така — призна тя. — Снощи се изкачих на хълма.
— Господи, Каролайн! — извика Клий.
— Какво? — Реакцията на сестра й я изненада.