— Потръпвам при мисълта, че си се катерила из онези пущинаци сама посред нощ. Ами ако беше паднала? Освен това човек никога не знае кого може да завари там горе. Някой може да те нападне, да те изнасили! Наскоро четох за две момичета, които се катерели по склоновете на Апалачите. Били изнасилени и убити…
— Всичко е наред, Клий. На нашия хълм подобни опасности не ме дебнат.
— Не, но вечерята с мъж на палубата на кораб ти се струва достатъчно голяма опасност, за да се качиш на първия самолет и да отлетиш към Шотландия!
Каролайн понечи да каже нещо, но се отказа.
— Какво? — попита на свой ред Клий.
— Разкрита съм — усмихна се тя.
* * *
— Донесох ти едни стари снимки — каза Огъста на Скай.
— Уморена съм, мамо — въздъхна младата жена и се облегна на възглавниците. Бяха спрели обезболяващите и в момента й даваха единствено тиленол. Чувстваше се изтощена, сякаш бе изпаднала в летаргия. Единственото й желание беше да спи.
— Мисля, че ще се разведриш, като ги видиш — настоя Огъста. Скай погледна албума. Родителите й ги бяха снимали често. Тя не можеше да се оплаче, че бяха снимали предимно по-големите й сестри, а нея я бяха пренебрегвали. Напротив. Нейните снимки изпълваха страниците на четири албума.
Огъста обръщаше страниците. Снимките в този албум бяха от началото на седемдесетте — тогава Скай беше съвсем мъничка. Момиченцата на плажа, на въртележката, в една лодка… Хю, застанал пред статива си, съсредоточено загледан в него.
— Прилича ми на Саймън — подхвърли Огъста и посочи снимката на покойния си съпруг. — Май двете с тебе си падаме по един и същи тип мъже.
— Мммм. — Това беше единственото, което излезе от устата на Скай.
Една сестра влезе в стаята. Застъпваше на смяна и трябваше да свали жизнените показатели на пациентката. Уви маншона на апарата за кръвно около ръката на Скай и ожесточено започна да помпи.
— Какво гледаме? — полюбопитства сестрата и хвърли поглед към албума.
— Семейни снимки — отвърна Огъста и лицето й гордо просветна.
— Прекрасно — кимна сестрата. Тя записа данните в картона и пъхна електронен термометър в ухото на Скай, после си отбеляза температурата.
— Това е вашата пациентка на две годинки — каза майката и посочи към една снимка на Скай с четка в ръка.
— Истинска художничка! — възхити се сестрата.
— Нямате представа колко сте права! — отвърна гордо Огъста и обърна на другата страница. — А това са сестрите на Скай. Обожаваха я, както сама можете да видите на тази снимка. Това е баща й… Пак той… О, не гледайте тук, това съм аз с къса коса! Господи, каква грешка беше да се подстрижа! Отново съпругът ми, яхнал любимия си кон, това тук е плевникът…
— А тези кои са? — попита сестрата и се наведе, за да огледа по-добре групата мъже на една от черно-белите снимки.
Всички бяха облечени в смокинги, някои от тях държаха четка, палитра или малка картина в ръцете си. Други пък бяха предпочели да се снимат с оръжие, брадвички или стрели. Бяха застанали пред масивна каменна сграда, напомняща древен френски замък.
— О, те са членове на един и същи клуб — отвърна Огъста и хвърли загрижен поглед към дъщеря си. Усети, че Скай се чувства неудобно, и понечи да обърне страницата, но погледът й се спря върху Хю и тя не се сдържа да подхвърли:
— Ето мъжът ми — каза тихо тя и пръстите й погалиха прозрачното фолио, предпазващо снимката.
Сестрата отправи поглед към Хю Ренуик, застанал в центъра на втория ред. Широките му рамене опъваха смокинга, лицето му издаваше съсредоточеност, очите му гледаха право към обектива на фотоапарата — сякаш се готвеше да го атакува. Държеше четката си така, сякаш беше скиптър. Скай също погледна снимката, спомни си кога беше направена и усети как пулсът й се ускорява. Затвори очи.
— Изглеждат много елегантни — изкоментира сестрата. — И старомодни.
— Да, много са изискани — съгласи се Огъста, коригирайки последната дума на сестрата. — Срещаха се два пъти годишно и винаги носеха черни вратовръзки. Предполагам, че са разговаряли за работата си. Всички те бяха хора, изградили блестящи кариери. Моят съпруг беше много известен художник, както сигурно знаете.
— Къде са се снимали? — попита сестрата. — Мястото е прекрасно. Някъде в Европа ли е?
— Не, в Ню Хампшир. В планината Редхоук. Така се казваше и клубът им. Мястото беше невероятно — имаше разкошни градини и множество усамотени кътчета, където човек можеше да рисува или пък да ходи на лов. Само че много малко от мъжете на снимката обичаха да ловуват.
— Само мъже ли са членували в този клуб?
— Да. — В гласа на Огъста се прокрадваха нотки на гордост, но в същото време звучеше така, сякаш се опитваше да се оправдае. — Съпругът ми обаче смяташе, че това е нелепо — нашите момичета стреляха толкова добре, колкото и най-добрите ловци.