* * *
Прекоси широката зелена морава пред къщата. «Хълмът на светулките» беше домът от нейното детство. Хю и Огъста Ренуик бяха нарекли имението си така, защото през топлите и спокойни юнски вечери като тази, щом луната изплуваше от водите на залива, над тъмните поля около старата викторианска къща и в гъсталака покрай брега започваха да проблясват в зеленикаво златисти светлинки, излъчвани от хиляди светулки. Когато бяха малки, трите момиченца обичаха да тичат боси по тревата и да ловят в шепи дребните насекоми.
Имаше и друга причина имението да бъде наречено «Хълмът на светулките». Така се казваше къщата на Ноел Кауърд в Ямайка. За семейство Ренуик Ноел Кауърд беше синоним на разговори, подслаждани с мартини, размяна на остроумия и клюки, необуздани партита и огромни количества алкохол — но границата никога не се прекрачваше, преди да е паднал здрачът. Бащата на Каролайн беше известен художник. Все още се носеха легенди за партитата, които майка й беше давала тук, в дома им в градчето Блек Хол — люлката на американския импресионизъм.
Къщата миришеше на дом. Щом се прибереше, първото нещо, което Каролайн усещаше, беше този познат мирис от нейното детство. На сол във въздуха, на дим от дървата, горящи в камината, на маслени бои и джин, на майчиния й парфюм и смазката, с която баща й смазваше пушката си. Надникна във всяка една от стаите, но не откри майка си.
Огъста Ренуик седеше на широките стъпала на задния вход — скрита от дъщерите си. Морският бриз си играеше с бялата й като сняг коса.
Каролайн забеляза майка си през прозореца на тъмната всекидневна. Поколеба се за миг. Макар Огъста да смяташе, че никой не я наблюдава, тя продължаваше да излъчва така характерните за нея самоувереност и достойнство. Взираше се напрегнато в океана, сякаш очакваше завръщането на съпруга си от някое невероятно опасно морско пътешествие. Скулите й бяха високи и идеално изваяни, устата й — широка.
Носеше избеляла синя риза, бежови панталони и стари изтъркани маратонки. На шията й висеше нанизът от черни перли, които Хю Ренуик й беше подарил на Коледа, десет години преди да умре. Огъста никога не се разделяше с тях. Носеше ги на парти, на бал, в градината, навсякъде. Дългата й лъскава черна коса беше побеляла рано — когато беше едва на трийсет години, но тя не я боядисваше.
— Мамо — каза Каролайн.
— Скъпа! — приповдигнато изрече Огъста. — Току-що приготвих напитките и реших да се измъкна навън, за да си пийна едно питие. Искаш ли да ти налея и на теб, преди да отидем при сестрите ти?
— Не, благодаря.
Огъста потупа свободното място до себе си. Каролайн взе възглавницата от близкия бамбуков стол, сложи я на най-горното стъпало и седна. Сребърният шейкър, в който приготвяха мартинито, стоеше между нея и майка й.
— Мислех си за баща ти — каза Огъста, засенчи очите си с длан и отправи поглед към вълните, обагрени във виолетово и сребърно. — Той обичаше пълнолунието през юни. Нали? Би могъл да нарисува страхотен пейзаж, като гледа тази красота наоколо, не смяташ ли?
— Наистина би могъл, мамо — съгласи се дъщеря й.
— Пия за Хю — вдигна чаша възрастната жена, вперила поглед в луната. — И за картината, която би могъл да нарисува в този момент: неговата съпруга, най-голямата му дъщеря и най-дългия ден в годината. Първият ден от лятото.
— Първият ден от лятото — повтори Каролайн и направи жест, сякаш вдига тост.
— О, как ми липсва!
— Знам, че ти липсва.
Каролайн знаеше, че майка й очаква да чуе друго, че очаква дъщеря й да каже колко много й липсва баща й. Очите на Огъста непрекъснато излъчваха тъга и копнеж — може би заради огромната любов, която беше изпитвала към мъжа си, както и заради всички пропуснати възможности. Хю беше починал преди седем години от рак на стомаха. Всички от семейството имаха какво да му казват, но той не беше там, за да ги чуе. Съпругата му го беше обичала лудо до самия край.
Фаровете на Лонг Айлънд блестяха в мрака. На запад се виждаха многобройните светлини на някакъв голям кораб или може би плаваща платформа, напомняща малък град сред водите на океана.
— Хайде — каза Каролайн и подръпна майка си за ръката. — Да вървим при другите и да се любуваме на луната.
Огъста остави чашата си и шейкъра на стълбите и дъщеря й си отдъхна с облекчение. Двете тръгнаха през моравата, а лекият ветрец рошеше косите им. През този ден Каролайн непрекъснато мислеше за баща си. Майка й беше права, че най-голямата й дъщеря бе наскърбена от покойния Хю, но това не означаваше, че тя не тъгуваше по баща си. Трудно й беше да преглътне буцата, заседнала в гърлото й. Спомените за баща й не бяха само лоши.