— Да, но няма да е скоро — кимна Каролайн. Внезапно изпита желание да замине още същата вечер.
— Стягаш се за път и тръгваш съвсем неочаквано — поклати глава Огъста. — При повечето ми обаждания в хотела Мишел ме уведомява, че си заминала за някъде.
— Не е при повечето ти обаждания — възрази Каролайн.
— Радвам се, че този път не заминаваш. Скай се нуждае от теб. Опитвам се да бъда до нея, но знам, че тя има нужда от теб.
Каролайн долови болката в гласа на майка си. Прииска й се да й каже, че не е вярно, че Огъста всъщност е прекрасна майка и че никой не може да я замести пред Скай, но знаеше, че тя няма да й повярва и че лъжата ще я накара да се почувства още по-зле.
— Скай те обича, мамо — каза накрая. Беше вярно.
— Знам, скъпа, но ми се иска да бях направила повече за вас през годините. Да не бях пропускала шанса си.
Каролайн се замисли за нещастните влюбвания. Хората упорито се опитваха да намерят подходящата си половинка, но обикновено пропускаха най-важните връзки.
Погледна към морето, към белите корабчета, озарени от слънцето. Представи си пияната Скай, потеглила за среща с Джо. Техните трагедии бяха свързани и нямаше начин да се измъкнат от омагьосания кръг.
Дори пътуването до Шотландия нямаше да помогне.
— Прекрасно е. Благодаря ти, че дойде да поплуваш с мен — прекъсна мислите й Огъста.
— Беше най-приятното ми плуване за това лято — каза Каролайн. Да можеше да даде на майка си нещо повече, нещо по-голямо от тези обикновени думи!
— Уморена съм — призна Огъста и започна да прибира вещите си. — Беше ми много приятно да лежа на плажа заедно с теб. Да те чувствам до себе си. Това е единственото, което има значение, Каролайн. Когато всичко вече е изречено и свършено, единственото, което има някакво значение, е да бъдеш заедно с някого.
Тя се изправи. Докато ставаше, се подхлъзна, но успя да запази равновесие. Каролайн протегна ръка да я подкрепи и изпита обич към майка си — заради начина й на живот, заради страховете, които тя толкова усърдно се опитваше да скрие, заради нещата, които никога нямаше да научи. Нежността й към тази застаряваща жена беше толкова силна, че се наложи да прехапе устни, за да не се издаде колко й е мъчно за нея.
Изглежда, Хомър беше забелязал, че се връщат, защото се изправи и радостно залая.
— Сигурно е гладен — предположи Каролайн.
— Не, скъпа — усмихна се Огъста и посегна към шията си, за да провери дали черните перли са на мястото си. — Просто е щастлив, че се прибираме у дома.
Каролайн нищо не каза, нито промени изражението на лицето си. Докато пресичаше плажа, почувства, че я обзема странно задоволство. Много скоро светулките щяха да закръжат наоколо в своя обичаен нощен танц. Вдясно се виждаше огромният корпус на «Метеор». Нямаше представа как щеше да протече срещата й с Джо Конър. Пясъкът беше хладен под босите й нозе и тя едва се сдържа да не хване майка си за ръка. Беше на трийсет и шест години и въпреки това се радваше, когато Огъста се държеше като истинска майка.
_7 юли 1978 година_
Скъпи Джо,
Продължаваме да се надяваме, че някой ден съкровището от «Камбрия» ще изплува на повърхността, но вчера се случи нещо друго — също толкова прекрасно! Двете с майка ми излязохме да плуваме и аз забелязах нещо златно да проблясва на дъното под краката ми. Приличаше на светулка, паднала във водата! Спуснах се да взема златния предмет. Беше гривна, но не от «Камбрия». Това бе гривната, която баща ми подари на мама преди доста време. Беше я загубила миналото лято. Гривната беше прекарала цялата зима заровена в пясъците — сякаш в очакване да се върнем и да я открием.
Не губи надежда, Джо! Следващия път ще открия и златни монети! Ще ти изпратя една.
С обич,
Каролайн
_15 юли 1978 година_
Скъпа Каролайн,
Тези пясъци пазят доста повече неща от гривната на майка ти, но въпреки това смятам, че е чудесно, че сте я открили. Ще ми се да можех да се разходя по плажа и да потърся златния часовник на баща си. Той не го сваляше от ръката си и понякога ми се иска да беше у мен.
Странно. Ако човек не внимава, един ден може да осъзнае, че му липсват вещи, за които едва си спомня.
Бъди здрава, К.
Джо
P.S. Вашите светулки, изглежда, наистина са вълшебни!
> Осма глава
Малко преди осем вечерта Каролайн спря колата си на дока и зачака Джо да се появи, за да я отведе на кораба. Въздухът беше студен и кристалночист, повърхността на океана беше гладка като стъкло. Нямаше вятър. Слънцето току-що беше залязло и хоризонтът сияеше в наситеночервено и пурпурно. По небето преливаха всички оттенъци на сивото и синьото. Океанът приличаше на къс оникс.