Светулките започнаха да излизат. Проблясваха в розовите храсти и летяха над високата трева. Приличаха на милиони запалени свещици. Магията на плажа се дължеше именно на светулките. Те танцуваха ниско над обраслия с тръстика и трева хълм, над ситния бял пясък на плажа. Нямаше друг участък от бреговата ивица, който да свети толкова силно. Баща им обичаше да казва, че това е така, защото неговите момичета са специални и светулките прииждат към техния бряг, и запалват фенерчетата си, за да осветяват пътя на децата към дома им, така че те никога да не се загубят. Понякога хващаше светулки и ги смачкваше между пръстите си, после намазваше бузките на Каролайн с фосфоресциращия сок или пък пускаше някоя светулка в чашата си с мартини и сякаш звездите слизаха в питието му. Някога тя беше обичала баща си повече от всичко на света.
Клий и Скай седяха мълчаливо в плетените си столове и следяха с поглед танца на светулките. Дали и те мислеха за баща си? Изглеждаше невъзможно мислите им да са заети с друго в този миг. Хомър, отпуснал лениво глава върху лапите си, наблюдаваше как Каролайн се приближава към тях.
Когато тя седна, кучето вдигна бялата си муцуна към нея и я близна по ръката. Нощта беше като омагьосана. Сякаш миналото, духът на Хю и луната се бяха наговорили едновременно да наситят въздуха с присъствието си. Жените от семейство Ренуик гледаха към кръглото небесно светило и се вслушваха в шума на вълните.
— За какво мислиш? — попита внезапно Клий и сложи длан върху рамото на по-голямата си сестра.
— За татко — отвърна тя.
Скай мълчаливо потръпна. Баща им беше погребан от другата страна на гората — в западната част на хълма — и сега погледът на най-малката от трите сестри се отправи натам.
— Аз пък се чудя какви са онези лодки. — Клий посочи многобройните светлинки, плуващи във водата.
— Пристигнаха тази сутрин — информира я Огъста. — Две големи бели яхти и множество лодки, които непрекъснато кръстосват напред-назад.
Естествено, от Клий можеше да се очаква именно това — да мисли за нещо толкова прозаично в такъв момент. Тя беше най-щастлива от трите, най-малко обременена психически; успешно беше загърбила миналото. Каролайн й се усмихна, после отново се обърна към Скай:
— А ти за какво мислиш? Защо си толкова мълчалива, Скай?
— Просто мисля — отвърна тя, но, разбира се, не каза за какво.
— Сега всички сме заедно, Каролайн — намеси се Огъста. — Нека да се задоволим с това.
— Май някой спомена за «коктейли» — смени темата Скай и неуверено се надигна от стола си. — Някой иска ли да му донеса питие?
— Не — отвърна майка й и хвърли многозначителен поглед към Каролайн. Но когато Скай все пак се отправи, към къщата, Огъста я хвана за ръката и тръгна с нея. Хомър се изправи, сякаш имаше намерение да ги последва. Изглеждаше объркан. Обърна въпросително очи към Каролайн и тя го почеса между ушите. Кучето усещаше, че именно Скай трябва да бъде предпазвана, но цялата му любов беше отдадена на Каролайн.
Чувството за дълг надделя и когато Скай и Огъста стигнаха до височината, Хомър тръгна след тях, навел глава и размахал опашка. Скоро тримата изчезнаха във вътрешността на къщата.
Каролайн и Клий седяха и чакаха. Почти веднага до ушите им достигна познатата музика — смях и звън на кристални чаши.
* * *
Тази нощ Каролайн не можа да заспи. Извърна глава към нощното шкафче, върху което беше поставена снимка в рамка. На нея се виждаха тя, Клий и Скай по време на тържеството, организирано в чест на баща й. Момичетата бяха облечени в ефирни летни рокли. Каролайн беше на шестнайсет години.
Колко удивително беше това чувство, което свързваше сестрите! Каролайн го познаваше още от двегодишна, от деня, в който коремът на майка й беше започнал видимо да се закръгля. Оттогава до ден-днешен не беше преставала да се удивлява на факта, че тя и сестрите й са излезли от една и съща утроба.
Знаеше, че това важи за всички сестри по целия свят. Когато срещнеше жени, които също имаха сестри, тя беше сигурна, че те знаят и разбират тази невероятна връзка.
Съсредоточено се загледа в снимката и се опита да си спомни момичетата от онова далечно време. Очите й се спряха върху собствения й образ: усмихваше се, но сдържано; беше застанала зад Клий и Скай, а позата й беше някак закрилническа.
— За какво ли сте си мислели тогава? — прошепна тя.
Бяха израснали в една и съща къща, бяха дишали един и същи въздух, наситен с един и същи аромат, бяха се наслаждавали на едни и същи гледки и до слуха им бяха достигали едни и същи звуци. Имаха едни и същи родители, спяха в една и съща стая и стотици вечери наред всяка от тях беше заспивала, заслушана в равномерното дишане на другите две. Дори сънищата им бяха населени с еднакви образи. Познаваха както радостите, така и кошмарите, които ги спохождаха нощем.