Всяко лято, а и през останалите сезони, в «Ренуик Ин» отсядаха много художници. Те идваха тук, за да творят далеч от шума на големия град, както и да намерят сродна душа, в която да се влюбят. Всеки август, в края на сезона, Каролайн организираше голям бал в чест на творчеството и любовта. Тогава отчиташе, че сметката й в банката значително е нараснала.
Когато Клий зави по автомобилната алея, водеща към хотела, Каролайн забеляза, че паркингът е пълен.
— Много добре — кимна доволно тя. — Още посетители.
— Художник да си в днешно време! Изглежда, тези хора изкарват много пари, след като могат да плащат огромните суми, които им измъкваш — засмя се Клий и започна бързо да брои колите.
— Не всички са художници — поправи я сестра й. — Това е рекламен трик — обявявам, че събираме главно хора на изкуството, и по този начин привличам и други клиенти.
— Винаги е действало — отвърна Клий. Спомни си детството им, когато старата сграда се пълнеше с посетители, дошли да се запознаят с известния Хю Ренуик. Явно смятаха, че като се доближат до него, ще прихванат поне малко от блясъка, таланта и славата му.
Беше задушно. Въздухът беше влажен и горещ. Реката проблясваше на лунната светлина. Гостите на хотела обичаха вентилаторите на таваните, мрежите против комари и керосиновите лампи. Бяха готови да платят повече, за да се доближат максимално до първобитния начин на живот. Искаха да си светят със свещи, да бродят из непроходими гори, вечерята им да бъде сервирана на открито върху стари дървени маси, да се хранят от чинии, които не бяха от един и същи сервиз, да пият аперитива си около камината. Доброволно се лишаваха от удобствата и поради това в стаите нямаше телевизори, телефони, климатици или електронни часовници.
— Ще влезеш ли? — обърна се Каролайн към сестра си. Искаше й се вечерта да продължи. — Предлагаме страхотен шоколадов кейк. Много ми се ще да го опиташ.
— С удоволствие — кимна Клий.
Прекосиха хола. Гостите се разхождаха, отпиваха от чашите си и чакаха да им бъде сервирана вечерята. Управителката Мишел държеше всичко под контрол. Подминаха окачените в редица картини на баща им и се озоваха в дъното на помещението. Каролайн остави сестра си, за да отскочи до кухнята, и почти веднага се върна, понесла табла с две чаши от евтин порцелан, кана с кафе и чиния с две огромни парчета кейк.
— Май ще се откажа от кейка — каза Клий.
— Първо го опитай — посъветва я Каролайн.
Двете излязоха навън и се облегнаха на портата. На двайсетина метра от тях ято патици се плъзна по тъмната застинала повърхност на водата.
— Реката е красива, но все пак не е като океана — отбеляза Клий.
— Ние сме деца на солената вода, както обичаше да казва татко — изрече Каролайн, без да откъсва очи от водата.
Двете мълчаливо се загледаха в реката. Изведнъж зад дърветата проблеснаха фарове и по автомобилната алея, водеща към хотела, бавно се плъзнаха няколко товарни коли. Чуха се оживени мъжки гласове.
— Сигурно са ни взели за «Котешката лапа» — отбеляза с гримаса Каролайн и инстинктивно извърна глава към шосето, водещо към близката таверна.
— Ами да вървим да ги осветлим по въпроса тогава — рече Клий, обзета от любопитство.
Двете сестри влязоха във фоайето на хотела в мига, в който група загорели от слънцето и брадясали мъже нахлуха през входната врата. Бяха облечени във вехти мръсни дрехи. Мишел притеснено ги гледаше от рецепцията, готова на един дъх да изстреля координатите на таверната. Хотелът на Ренуик беше изискано място. Беше ясно, че тези мъже не са попаднали, където трябва.
— Имате ли свободни стаи? — попита един здравеняк от групата. Мръсната му черна коса беше разрошена, един от предните му зъби беше счупен, а избелялата му тениска, рекламираща някаква кръчма в Дивия запад, щеше да се пръсне от издутия му корем. Татуираните му бицепси бяха колкото талията на Мишел.
— За стаи ли питате? — повтори тя и сви вежди.
— Да. — Мъжът се изхили. — Ти какво си помисли?
— Ами… — измънка Мишел, преструвайки се, че не е забелязала грубия намек, и разтвори книгата с резервации. — Колко стаи ви трябват?
— Шест — отвърна мъжът. — Можем да спим по двама в стая, а някои от нас ще останат по лодките.
— В лодките? — Управителката отчаяно се хвана за предоставената възможност. — В такъв случай може би ще ви бъде по-удобно да се настаните в яхтклуба… Мога да ви предложа няколко мотела, които…