— Притежавам спасителна компания. Седалището ни е във Флорида. Гмуркаме се на места, където са потънали кораби, и изваждаме на повърхността каквото можем. Понякога изпълняваме държавни поръчки, понякога действаме самостоятелно.
— И какво толкова изваждате от потъналите кораби? — полюбопитства Каролайн.
— Съкровища. — Той се усмихна.
— Съкровища? — Все още беше изпълнена с недоверие.
— Да — кимна мъжът. — Понякога съкровището се оказва просто риболовни принадлежности или повреден от водата двигател. Или някоя семейна лодка, разбила се в скалите.
— Сигурна съм, че не сте дошли тук чак от Флорида, за да измъквате от водата останките на някаква си моторница — отбеляза Каролайн.
— Права сте — отвърна непознатият. — В началото на тази година проведохме акция в Луизиана. Измъкнахме сандък, изработен от жълт топаз, пълен със сребърни монети. От една испанска фрегата, потънала през хиляда седемстотин осемдесет и четвърта година.
В корабокрушенията имаше нещо особено романтично и то дълбоко вълнуваше Каролайн и разпалваше любопитството й. Когато бяха малки, тя и сестрите й наблюдаваха морето от «Хълма на светулките» и си представяха корабите, погълнати от дълбините. Из местността се носеха легенди за пирати и корабокрушенци, както и вълнуващата история за един английски кораб, изчезнал по време на ужасна буря.
— Очаквате ли да откриете нещо подобно и тук? — попита тя. — Някое истинско съкровище?
— Може би — отвърна той и загадъчно се усмихна.
— Английският кораб! За него сте дошли, нали?
Изведнъж всичко й стана ясно — лодките, тайнствените изражения върху лицата на целия екипаж. Този човек беше пристигнал, за да открие английския кораб.
Каролайн чу историята още когато беше в трети клас. Всички деца от Блек Хол я знаеха. Английски капитан поел към колониите с голям екипаж и кораб, натоварен с купища злато. Влюбил се в жената на пазача на местния фар. Тя също го обикнала и решила да избяга с него в Англия. За нещастие ги застигнала силна буря и корабът потънал някъде около Уикланд Шолс.
— Кажете ми името на потъналия кораб — промълви Каролайн.
— «Камбрия» — отвърна мъжът, без да откъсва поглед от лицето й.
— Точно така! — пое дъх тя и се взря в очите му. Обзе я странното чувство, че го познава. Нещо повече — че го познава от дълго време, и то добре. По гърба й полазиха тръпки.
— Откъде знаете за «Камбрия»? — попита. — Всъщност това е само легенда. Хората многократно са претърсвали водите наоколо, но от кораба няма и следа. Потънал е преди около триста години, ако изобщо можем да вярваме на легендите.
— Можем — тихо отвърна той.
— И все пак — откъде сте разбрали за този кораб? Това е местна легенда. Никога не ми е попадал източник, в който да се споменава «Камбрия».
— Ти ми разказа тази история — каза непознатият.
— Аз?
— Да, в едно от писмата си до мен сподели, че в училище си научила за стар английски кораб, потънал недалеч от дома ти. Дори спомена, че мястото се виждало от прозореца на стаята ти. Ти си Каролайн Ренуик, нали?
По шията на Каролайн плъзна гъста червенина и обагри лицето й. Посегна и хвана ръката на мъжа. Дланта му беше мазолеста, груба и силна. Сега вече го позна. Толкова много приличаше на момчето от снимката — усмивката и сиянието в очите му бяха същите. Каролайн не се разделяше с тази снимка от години насам и сега й се виждаше невероятно, че не беше познала мъжа в мига, в който той беше прекрачил прага на хотела.
— Джо — промълви тя. — Джо Конър.
— Трябваше да ти се обадя, но пристигнахме тук някак… внезапно — обясни той.
— Джо — повтори Каролайн.
— Хотелът «Ренуик». Винаги съм се чудел дали е твой или поне на семейството ти.
— Не мога да повярвам, че никога не сме се срещали! — възкликна тя, без да го слуша. — И сега…
— Животът е странно нещо — прекъсна я той. Продължаваше да се усмихва, но нещо в очите му й подсказа, че помежду им съществува преграда. Дали заради миналото, секретността на мисията му или нещо друго?
Джо се озърна и кимна на мъжете в бара.
— Така е — съгласи се Каролайн. — Странно е например, че искаш да отседнеш в моя хотел, като се има предвид…
— Какво?
— Всичко.
— Това е стара история, Каролайн — успокои я Джо. — Сега ти си собственичка на хотел, а аз имам нужда от място, където да настаня персонала си.
— За персонала си ли търсиш място? Не за себе си?
Джо поклати глава:
— Аз съм се установил на един от корабите. Повечето от хората ми — също. Само че имаме нужда от база на сушата. Баня, бар, ресторант…