— Остави го, Бриджит — засмя се той. Личеше, че искрено се забавлява. — Обстановката е нова за него, ала той е достатъчно умен, за да се наложи още от самото начало.
— Но той ме посрамва.
— Така ли? — насмешливо повдигна вежди младият мъж. — Май забравяш, че сега и той ми принадлежи. Освен това Улф просто показва на кучетата на баща ми, че си имат нов водач. Това е нещо, което ние всички в Монвил отлично разбираме.
— Кое? Да се биеш за надмощие?
— Да.
— Но нали твоят баща е господарят тук?
— Така е — кимна Ролан, — но съм длъжен да го предизвиквам, както и той мен.
— Но това е нечувано!
— Не и в този дом, момиче. За Лутър това е закон. Старият управлява със сила, както преди него са правели и дедите му. Той вярва, че ако не може да се наложи над собствените си хора, няма право да им бъде господар и предводител. Всички трябва да разберат, че той все още може да надвие дори собствения си наследник.
— Ама че варварство! — смаяно възкликна Бриджит и добави: — Ти също си варварин!
Ролан се взря в светлосините й очи и се усмихна.
— Нима едва сега го разбра?
В този миг една приятно закръглена и хубавичка прислужница се втурна към тях, а кестенявите й къдрици се развяха зад нея. Бриджит изумено видя как момичето обгърна с ръце врата на Ролан и звучно го целуна.
— Какво означава това? — нацупи се девойката, когато той се измъкна от прегръдките й. — Защо не ме поздравиш както се полага, mon cheri4?
Младият мъж се намръщи.
— Амелия, това, което е било между нас е твърде лично, а ти го правиш публично достояние. Нямаш ли срам, момиче, та се нахвърляш така върху мен?
Амелия изумено ахна, а тъмносините й очи се разшириха от гняв.
— Чаках те да се върнеш през всичките тези години! Лутър го знае и няма нищо против.
— Какво, по дяволите, знае той? — властно попита Ролан. — Нима си му казала за нашите отношения? Как си могла да посрамиш баща си, излагайки на показ своята безнравственост?
— Защо ме обвиняваш? — извика Амелия. — Не съм казала на никого за нас. Лутър сам разбра колко тъгувам за теб. Сметна го за доста почтено.
— А какво ще си помисли сега, след като стана свидетел на бурното ти държание? Ами баща ти, който ни гледа и в този момент? Махай се, Амелия! — изръмжа Ролан. — Не съм те молил да ме чакаш. Защо си го направила? Никога не съм ти обещавал женитба.
— Аз си мислех…
— Лъгала си се! — рязко я прекъсна той. — Постъпила си доста глупаво, като си ме чакала. Досега баща ти е можел да ти уреди изгоден брак. Аз нямах намерение да се връщам тук и ти много добре го знаеше.
— О, не, Ролан — изрече тя. — Аз знаех, че някой ден ще се върнеш и ти наистина се върна.
— Достатъчно, Амелия! Баща ми ме чака.
— Хайде бе! — Отмести поглед от Ролан и се втренчи в Бриджит, която се бе отдръпнала встрани, засрамена, че е станала неволен свидетел на разговора им.
— А! Значи това било! — извика Амелия. — Ти вече си си взел жена! Копеле! — изсъска тя, а очите й потъмняха от ярост.
Ролан се вцепени за миг, а сетне й хвърли страховит поглед.
— Мери си думите, жено, или ще опиташ опакото на ръката ми! Освен това, ще бъда принуден да убия баща ти, ако ме предизвика на двубой заради теб. Ако не мислиш за себе си, помисли поне за него.
Едри сълзи се затъркаляха по румените страни на момичето.
— Как си могъл да се ожениш за друга?
Ролан раздразнено въздъхна.
— Не съм се оженил. И никога няма да се оженя! Всички жени сте еднакви, непрекъснато мърморите и хленчите… Никога няма да се обвържа с жена, която да не мога да изгоня, щом се наситя на прелестите й или тя покаже злобния си нрав.
Ролан се отдалечи с бързи крачки от тях. Бриджит смутено се запита какво да прави, след като той очевидно бе забравил за присъствието й. Амелия я изгледа с омраза и Бриджит побърза да последва Ролан. Тя вървеше с гордо вдигната глава, без да обръща внимание на любопитните погледи. Почувства се съвсем беззащитна, ала се оживи, когато Улф се присъедини към нея, след като бе победил и последното от кучетата на Монвил. Поне той се бе представил блестящо.
Когато Ролан приближи подиума, Лутър Монвил се надигна от стола си, но това бе единственото, което направи в чест на завръщането на своя син и наследник. Бриджит бе безкрайно изненадана от странното държание между баща и син след дългата разлъка. Нито един от двамата не се усмихна, нито пък изрече приветствени слова. Двамата мъже се изгледаха с каменни изражения, сякаш бяха врагове, а не баща и син. Изучаваха се мълчаливо, отбелязвайки промените настъпили у всеки един от тях през изминалите шест години.