Всичките тези приказки се сториха доста нелепи на Шаста.
Високите градски стени се издигаха величествено на отсрещния край на моста. Бронзовите порти стояха разтворени при портала — твърде широк впрочем, но голямата му височина създаваше илюзията, че е по-тесен. От двете страни стояха по шестима войници, облегнати на копията си. Аравис си помисли: „Ако знаеха чия дъщеря съм, щяха да застанат мирно и да ме приемат с почести.“ Другарите й обаче се притесняваха единствено как да се промъкнат и се молеха войниците да не им задават въпроси. За щастие стана точно така — не им обърнаха внимание, ако не броим, че един от стражите измъкна морков от кошницата на някакъв селянин и, замеряйки Шаста, подхвърли подигравателно:
— Ей, конярче! Ще си отнесеш боя, ако господарят ти разбере как използваш ездитния му кон за товарен.
— Правя го по нареждане на господаря си — отвърна бързо Шаста, но щеше да е по-добре да беше премълчал, защото войникът така го плесна по тила, че почти го събори.
— Изпроси си го, отрепка такава, за да се научиш как се разговаря със свободни хора.
Все пак успяха да влязат в града, без да ги спрат. Шаста поплака съвсем малко — беше свикнал да го налагат.
Сега Ташбаан не изглеждаше толкова разкошен както отдалече. Най-напред попаднаха в тясна улица, по стените от двете страни почти нямаше прозорци, затова пък гъмжеше от хора много повече, отколкото Шаста беше очаквал. Тълпяха се предимно селяни (на път за пазара), които влязоха заедно с тях, но се виждаха и продавачи на вода и сладкиши, носачи, войници, просяци, деца в окъсани дрехи, кокошки, улични псета и босоноги роби. Онова, което най-напред щеше да ти направи впечатление, ако беше попаднал там, е вонята на некъпани хора, мръсни кучета, чесън, лук и търкалящите се в краката ти на всяка стъпка боклуци.
Шаста се преструваше, че води колоната им, а всъщност Брий, който познаваше пътя, го насочваше с леки побутвания на главата. Скоро свиха наляво и поеха по стръмен хълм — място, много по-приятно и леко за дишане, защото от двете страни на пътя се издигаха дървета, а къщи се виждаха само отдясно. Отляво се различаваха единствено покривите от долната част на града, а в далечината се мяркаше реката. При следващата теснина свиха пак надясно и продължиха изкачването. Криволичиха в сърцевината на Ташбаан. Скоро стигнаха до по-хубави улици. Големи статуи на боговете и героите на Калормен — по-скоро внушителни, отколкото приятни за гледане — се издигаха на пиедестали. Палми и колонади, увенчани с арки, хвърляха сенки по нагорещената каменна настилка на пътя. А през портите на някои от палатите, край които минаваха, Шаста зърна зелени клонки, прохладни фонтани и гладки морави. „Сигурно е доста приятно вътре“ — мина му през ума.
При всеки завой Шаста напразно се надяваше да се измъкнат от тълпата. Напредваха съвсем бавно, а от време на време се налагаше дори да спрат. Най-често това се случваше, когато чуваха силен глас: „Дай път! Дай път за таркаанеца“ или „за таркаанката“, или „за петнадесетия Везир“, или „за посланика“ и цялата тълпа бързо-бързо се притискаше към стените. Някъде далече над главата си Шаста зърваше понякога господаря или господарката, предизвикали такава врява, да се излежават на украсени носилки, които четирима или шестима роби носеха върху голите си рамене. Таркаанците имаха едно-единствено правило за движение по пътищата: всеки по-нисшестоящ отстъпва път на по-висшестоящия, иначе те чакаше или шибване с камшик, или ръгане с дръжката на копие.
Намираха се на разкошна улица недалече от върха на града (само дворецът на Тисрок се издигаше там), когато ги сполетя най-злощастното им спиране.
— Дай път! Път! — изкънтя гласът. — Път за Белия варварски крал, гост на Тисрок (жив и здрав да е вовеки!). Път за благородниците от Нарния!
Шаста се опита да се махне от пътя и да придърпа Брий. Но не е лесно да придърпаш Говорещ кон от Нарния. Някаква жена точно зад Шаста силно го сръга между раменете с кошницата си:
— Ей, какво се блъскаш!
Почти веднага друг го бутна и той изпусна повода на Брий. А тълпата зад него се люшна и всички плътно се притиснаха един към друг — нямаше никаква възможност да мръдне. Неизвестно как се озова в предната редица и видя свитата, която се задаваше по улицата.
До този ден Шаста не беше виждал нещо подобно. Най-отпред вървеше викач — единственият калорменец в шествието — и гръмко заповядваше: „Дай път! Път!“ Нямаше никаква носилка. Всички вървяха пеша — около половин дузина мъже, до един белолики като него и повечето — светлокоси. Облеклото им не беше като това на калорменските жители. Тези ходеха с голи до коленете крака, а туниките им бяха от красиви пъстри платове: гористозелени или веселожълти, или свежосини. На главите — никакви тюрбани, а метални или сребърни шапчици, някои украсени със скъпоценни камъни, а една дори с крилца от двете страни. Имаше и гологлави. Носеха дълги прави саби, а не извити ятагани като калормените. И вместо да са сериозни и тайнствени като местните жители, те вървяха наперено, движеха свободно ръцете и раменете си, бъбреха и се смееха, а един дори си подсвиркваше. Видът им подсказваше, че са готови да се сприятелят с всекиго и не се смущават от онези, които ги гледат начумерено. Шаста си помисли, че никога през живота си не е виждал такава прекрасна гледка.