— А как се озова тук? — продължи с въпросите си Шаста.
— Отвлякоха ме. Или ме откраднаха, или плениха… както искаш го кажи. Бях още жребче. Мама ме предупреждаваше да не бродя по южните склонове към Арченланд и по-нататък, но кой да я чуе. И, в името на Лъвската грива, скъпо заплатих за неразумните си постъпки. През всичките тези години слугувам на човеците, крия истинската си природа и се преструвам, че съм безмозъчен и тъп като техните коне.
— Защо не им каза какъв си?
— Не съм толкова глупав, затова. Ако знаеха, че говоря, щяха да ме развеждат по панаирите и да ме пазят още по-зорко. И последната ми надежда да се спася би се стопила.
— Но защо… — подхвана Шаста, ала конят го прекъсна:
— Виж, да не губим време в празни приказки. Интересуваш се що за човек е моят господар — таркаанецът Анрадин. С две думи — лош е. С мен се държи поносимо, защото един боен кон струва прекалено скъпо, за да се отнасяш зле към него. Но за теб е по-добре да умреш, отколкото утре да осъмнеш роб в къщата му.
— Тогава ще избягам — прошепна Шаста пребледнял.
— Добре, но защо не го сториш с мен?
— И ти ли искаш да избягаш? — изненада се Шаста.
— Да, стига да ме придружиш. Ще бъде добре и за двама ни, защото, ако избягам сам, без ездач, първият, който ме зърне, ще си каже: „Конят се е изгубил“, и ще хукне да ме гони. А с ездач ще успея да се измъкна. Така ще ми помогнеш. От друга страна, ти няма да стигнеш кой знае колко далече с тези два твои крака, които не приличат на нищо (колко смешни са ви краката на вас, хората!) и лесно ще те догонят. А с мен ще надбягаш който и да било кон в тази страна. Така аз ще ти помогна. Между другото, предполагам, че можеш да яздиш?
— О, да, разбира се — увери го Шаста. — Яздил съм магарето.
— Какво си яздил? — възмути се конят. (Поне искаше така да прозвучи, но по-скоро се чу нещо от рода на „Ка-а-а-а-а-к’во“ и леко напомни цвилене. Говорещите коне винаги малко променят акцента си, щом се ядосат!) — С други думи — продължи той, — не можеш да яздиш. Това ще се окаже пречка. Налага се да те уча по пътя. Е, добре, да яздиш не знаеш, знаеш ли поне да падаш?
— О, че кой не знае!
— Имам предвид, като паднеш — да станеш, без да плачеш, пак да ме яхнеш и вероятно отново да паднеш, но да не те е страх от това.
— Ще… ще се опитам — обеща Шаста.
— Клетият! — рече конят вече по-нежно. — Забравих, че си все още малък. След време от теб ще излезе чудесен ездач. А сега слушай! Не бива да тръгваме, преди онези двамата в колибата да заспят. Междувременно ще съставим план. Моят таркаанец е тръгнал на север, към великия град Ташбаан и към двора на Тисрок, където…
— Не трябва ли — обади се Шаста — да добавиш „жив и здрав да е вовеки!“?
— Защо? — възнегодува конят. — Аз съм свободен нарниец. Защо да повтарям думите на робите и глупаците? Не желая той да е жив цели векове, а и няма да го стори, независимо дали искам или не. А доколкото забелязвам, и ти си от свободния север. Така че без такива южняшки приказки, разбра ли? А сега да съставим план. Както казах, моят таркаанец е тръгнал към Ташбаан.
— Значи е по-добре ние да тръгнем на юг.
— Според мен не е — възрази конят. — Той ме мисли за безмозъчен и тъп, каквито са другите коне. Ако наистина бях такъв, щом стана свободен, бих се прибрал в конюшнята при пасбището си. Щях да съм в двореца му след два дни, защото е на два дни път на юг. Той ще ме търси там. И през ум няма да му мине как така на своя глава ще тръгна на север. Но най-вероятно е да си помисли, че някой от последното село, през което минахме, ме е видял, проследил ни е дотук и ме е откраднал.
— Ура! — възкликна Шаста. — Значи отиваме на север. Цял живот мечтая да отида на север.
— Вярвам ти — кимна конят, — защото кръвта ти е оттам. Ти си истински северняк, сигурен съм. Но не викай толкова! Те положително скоро ще заспят.
— Май най-добре е да се промъкна и да видя — предложи Шаста.
— Чудесна идея — съгласи се конят. — Само внимавай да не те хванат!
Вече бе доста по-тъмно и по-тихо, ако не се смята шумът от плискането на вълните в брега, но Шаста почти не го чуваше, защото, откакто се помнеше, той го съпътстваше денем и нощем. Приближи колибата. Вътре не се виждаше светлина. Заслуша се, ала не чу никакъв звук. Заобиколи до единственото прозорче и долови познатото похъркване на рибаря. „Странно — помисли си той със затаен дъх и с известно съжаление, но с много повече радост, — ако планът успее, никога повече няма да го чуя.“ Шаста прекоси поляната и отиде до магарешката барака, потърси ключа в тайника, отключи вратата и извади прибраните за през нощта стремена и седло на коня. Наведе се и целуна магарето по носа.