Новината стигна и до мен и слънцето мигом загуби блясъка си. Хвърлих се на леглото и плаках цял ден. Но на втория станах, измих си лицето и наредих да оседлаят кобилата ми Хуин. Взех острата кама на брат ми — той я бе носил в западните войни — и излязох сама. Яздих дълго — дворецът на баща ми вече не се виждаше и аз се намирах на зелено, обрасло с трева празно място в една гора, където не живеят хора. Слязох от Хуин и извадих камата. Разтворих дрехата си там, където ми се струва, че е сърцето, и се помолих на всички богове веднага щом като умра, да се озова при брат си. Затворих очи, стиснах зъби и тъкмо да забия камата, кобилата проговори с гласа на човешките дъщери: „О, господарке, не се самоунищожавай! Ако живееш, може и да те споходи добър късмет, а всички мъртви са еднакво мъртви.“
— Не го казах чак толкова изискано — промърмори Хуин.
— Ш-ш-ш-т… — смъмри я Брий, захласнат от историята. — Тя разказва великолепно, както го правят само в Калормен и никой разказвач от двора на Тисрок не би го направил по-добре. Умолявам те, таркаанке, не спирай!
— Когато чух кобилата да заговаря на човешки език — продължи Аравис, — си рекох: „Явно страхът от смъртта е размътил мислите ми и имам видения.“ Доста се засрамих, защото в моя род никой не бива да се страхува от смъртта повече от ухапване на комар. И повторно се наканих да пробода сърцето си, но Хуин се приближи, пъхна глава между мен и камата и започна да привежда най-различни доводи защо не бива да го правя. Упрекваше ме, както майка упреква дъщеря. Изненадата ми растеше и в един момент забравих, че исках да се самоубия, забравих за Ахошта и я попитах: „Е, кобилке, къде си се научила да говориш като човешките дъщери?“ И Хуин ми разказа онова, което вече цялата ни компания знае: за Говорещите зверове в Нарния и как я откраднали, когато била малка, за горите и водите на Нарния, за палатите и големите кораби. Накрая възкликнах: „В името на Таш и Азарот, и Зарденах — Дамата на нощта, имам необяснимо желание да бъда в тази страна, Нарния.“ „О, господарке — отвърна кобилата, — ако си в Нарния, ще бъдеш щастлива, защото там не принуждават никоя девица да се омъжи против волята си.“
Говорихме си надълго и нашироко и у мен се възвърна надеждата. Бях благодарна, че не се самоубих. Уговорихме се с Хуин взаимно да се откраднем и съставихме план. Върнахме се в двореца на баща ми, облякох най-хубавите си дрехи, пях и танцувах пред него, като се преструвах на очарована от предстоящата женитба. Казах му:
— О, татко, о, радост за моите очи, позволи ми да ида за три дни само в гората, като ме съпровожда само една от моите прислужници, за да извърша тайните ритуали пред Зарденах — Дамата на нощта, та да се подготвя за сватбата, както обичаят изисква девойката да се прости със службата си към Зарденах и да се подготви за женитба.
А той ми отвърна:
— О, дъще, о, радост за моите очи, така да бъде.
Щом се разделих с баща си, веднага се отправих към най-стария ни слуга — секретаря му, който ме е държал като бебе на коленете си и ме обичаше повече от въздуха и светлината. Заклех го в тайната и го помолих да ми напише едно писмо. Той се разплака и започна да ме увещава да променя решението си, но накрая склони и изпълни волята ми с думите: „Смятайте заповедта ви за изпълнена!“ Запечатах писмото с восък и го скрих в пазвата си.
— А какво пишеше в писмото? — не се стърпя Шаста.
— Мълчи, момченце! — смъмри го Брий. — Разваляш историята. Тя ще ни каже за писмото, когато му дойде времето. Продължавай, таркаанке!
— Извиках прислужницата, която щеше да ме придружи до гората за ритуала пред Зарденах, и й наредих да ме събуди рано сутринта. Престорих се на много весела и й дадох да пие вино, но в чашата бях сложила отвара от треви, та да спи не само цяла нощ, но и на другия ден. Веднага след като всички в дома на баща ми си легнаха, станах, надянах доспехите на брат ми — държах ги в покоите си като скъп спомен от него, взех всичките си пари, избрах някои бижута и си набавих храна. После оседлах сама кобилата и поех в нощта след смяната на вторите стражи. Тръгнах не към гората, както бях казала на баща ми, а на север и после — на изток към Ташбаан.
Знаех, че в продължение най-малко на три дни баща ми няма да ме търси, подведен от думите ми. На четвъртия ден пристигнахме в град Азим Балда. При Азим Балда се пресичат много пътища и оттам на бързи коне към всички краища на империята поемат войниците на Тисрок (жив и здрав да е вовеки!). Право и привилегия на знатните таркаанци е да изпращат съобщения по тях. Затова отидох при началника на вестоносците в Азим Балда и му казах: „О, разпределителю на вестоносци, ето писмо от моя чичо Ахошта Таркаан до Кидраш Таркаан — господар на Калавар. Вземи тези пет жълтици и разпореди да замине!“