– Казва, че Сами видял едно момче да върви самó по пътя. Вега и останалите го викнали и го питали дали иска да играе, но момчето не ги разбрало. Така че Сами му подал топката и то я ритнало – казва Свен.
Брит-Мари гледа високия мъж и разумът ѝ я спира да му разкаже как веднъж с Кент бяха на хотел, а един чужденец си забрави вестника и тя съвсем сама реши почти цялата кръстословица на английски.
– Thank you – казва високият мъж.
– Иска да каже благодаря, че тренира отбора. Това означава мног...
Брит-Мари го прекъсва, понеже разбира.
– Аз съм тази, която трябва да благодари.
Свен започва да превежда думите ѝ на високия мъж, но той го спира, понеже също разбира. Стиска ръката на Брит-Мари. После отива да помогне на Някоя да събере чашите и чиниите от масите.
– Той работи нощна смяна в болницата. Дино винаги вечеряше при Вега и Омар, защото Сами не искаше момчето да яде самó – разказва Свен.
После свива устни навътре.
– Погребението е хубаво – казва той, защото така се казва.
– Много хубаво – казва Брит-Мари, защото така се прави.
Свен вади нещо от джоба си и ѝ го подава. Ключовете за колата ѝ. Погледът му блуждае неспокойно. През прозореца виждат БМВ-то на Кент да завива в края на футболното игрище.
– Предполагам, че сега ще се прибирате, ти и Кент – казва Свен, зареял поглед някъде далеч.
– Така ще е най-добре – казва Брит-Мари и прехапва бузи, но думите все пак ѝ се изплъзват: – Ако не съм нужна. Ако не съм нужна при... Вега и Омар...
Свен поглежда нагоре, но се свива след краткия миг, който изминава между първото изречение и прозрението, че Брит-Мари се пита дали децата имат нужда от нея. Не той.
– Аз, аз, разбира се, се свързах със социалните. Те пратиха една млада жена тук – обяснява той мрачно, като че ли вече забравил, че заведе жената при децата още преди няколко дни.
– Естествено – отговаря Брит-Мари.
– Тя е... ще я харесаш. Работил съм с нея няколко пъти. Добър човек е. Желае им доброто, не е като... не е такава, каквато хората си представят, че могат да бъдат социалните – казва Свен.
Брит-Мари бърше потта от челото си с носна кърпичка, така че той да не забележи, че всъщност бърше и очите си.
– Обещах на Сами, че децата ще са добре. Обещах... искам... трябва да получат възможността да... в живота им трябва да има една слънчева история, Свен. Все някога – успява да каже тя накрая.
– Ще направим всичко възможно. Всички ще направят най-доброто, на което са способни – отговаря той.
– Естествено, естествено – казва Брит-Мари, гледайки в обувките си.
Свен върти полицейската шапка в ръцете си.
– Жената от социалните, ами, сега тя ще живее с децата няколко дни. Докато всичко се уреди. Много е грижовна, няма защо да се притесняваш. Аз, ами, помолиха ме да откарам децата у дома тази вечер.
Минават няколко секунди, преди значението на казаното да попие в съзнанието на Брит-Мари. Преди да я сполети прозрението, че вече не е нужна.
– Естествено. Естествено. Така ще е най-добре, естествено – прошепва тя.
Отвън на игрището Кент е слязъл от БМВ-то си. Вижда Брит-Мари и Свен през прозореца, пъха неловко ръце в джобовете си и изглежда така, сякаш стои на кръстопът и не иска да признае, че се е изгубил. Никога не е можел да говори за смъртта, Брит-Мари знае това. Той е човек, който урежда всичко практическо, говори по телефона и те целува по клепачите. Но никога не го е бивало с чувствата.
Главата му като че обмисля да влезе в пицарията, но краката му се насочват в противоположната посока. Първите няколко стъпки сякаш го отвеждат обратно към БМВ-то, но топката се търкулва и спира до него. Омар стои на няколко метра оттам. Кент слага крак върху топката и поглежда момчето. Подава му. Омар посреща топката с вътрешната част на стъпалото си, така че тя отскача обратно към Кент.
Трийсет секунди по-късно Кент се намира насред купчината деца, с измачкана и разгащена риза. Косата му е рошава, а погледът – щастлив. Когато топката полита към него на нивото на коляното, той се засилва и замахва с всичка сила, но кракът му не уцелва топката и вместо това обувката му отхвърча към покрива на развлекателния център.
– Залезът на боговете – промълвява Брит-Мари до прозореца.
Децата проследяват обувката с поглед. Обръщат се към Кент. Той ги поглежда и започва да се смее. Те също се смеят. Кент продължава да играе с една обувка, а когато вкарва гол, се втурва през игрището с Омар на гърба си. Брит-Мари ясно вижда, че има голяма дупка на чорапа, та хората да си помислят, че в живота му няма някого, който да му каже, че трябва да си смени чорапите.