Стъпва на паркинга в мига, в който полицейската кола завива по пътя и изчезва. Кент я чака. Потен е, ризата му е измачкана и виси извън панталоните. Косата му стърчи нагоре от едната страна на голямата му глава и той все още е само с една обувка. Изглежда нелепо. Напомня ѝ за начина, по който изглеждаше, когато бяха деца. Тогава мисълта, че някой може да поклати глава, не възпираше страстта му. Никога не се срамуваше да не се изложи. Имаше нужда единствено от нейното одобрение, от ничие друго.
Държи я за ръката и тя притиска клепачите си към устните му. Казва задъхано:
– Вега е изплашена, макар че изглежда ядосана. Омар е ядосан, макар че изглежда изплашен.
– Всичко ще е наред – казва Кент, заровил лице в косата ѝ.
– Обещах на Сами да се погрижа децата да са добре – хълца Брит-Мари.
– Те ще са добре, трябва да оставиш властите да си свършат работата – казва той спокойно.
– Знам. Знам това, естествено – прошепва тя.
– Те не са твои деца, скъпа – казва Кент.
Брит-Мари не отговаря. Защото знае. Естествено, че знае. Изправя гръб и избърсва очите си с кърпичка, приглажда една гънка на полата си и няколко гънки на ризата на Кент. Стяга се, сключва ръце пред себе си и го моли:
– Бих искала да свърша една последна работа. Утре. В града. Ако няма да те затрудни твърде много.
– Ще дойда с теб – казва той.
– Не е нужно винаги да си до мен, Кент – информира го тя.
– Напротив – казва той.
После се усмихва. Тя опитва.
Но когато той тръгва към БМВ-то, Брит-Мари запира пети в чакъла и казва, както правят хората, когато сметнат, че все някъде определено трябва да има някаква граница:
– Не, Кент, сериозно! Определено трябва да се осъзнаеш! Определено няма да отида в града с теб, ако първо не си обуеш и двете обувки!
37
Странното на градчетата до пътища е, че човек може да открие толкова причини да ги напусне, колкото и извинения, за да остане. Някои хора така и не спират да търсят едното или другото.
Ще мине още почти цяла седмица след погребението, преди Брит-Мари да се качи в бялата си кола със синя врата и да потегли по пътя, който се отдалечава от Борг в две посоки. Непременно трябва да се отбележи, че вината за това не е изцяло на служителите в общината в града. Те може би просто опитват да си вършат работата. Не е тяхна вината, че не са запознати с прилежността, с която Брит-Мари отмята точките от списъците си.
Първия ден, понеделник, младият мъж, който работи по заместване на рецепцията в общината, поглежда Брит-Мари така, сякаш тя е решила да се пошегува. Рецепцията отваря в 8:00, така че Брит-Мари и Кент се появяват в 8:02, тъй като Брит-Мари не иска да изглежда твърде настойчиво.
– Борг? – казва заместващият рецепционист с интонацията, която човек използва, когато произнася имена на фантастични същества.
– Малки ми приятелю, не можете да работите в общината, а да не знаете, че Борг е част от нея, за Бога! – отбелязва Брит-Мари.
– Не съм оттук. Замествам – просветлява я младият мъж.
– Ха. Вие считате, разбира се, че с това извинение не ви се налага да знаете каквото и да е – кима Брит-Мари.
Но Кент я сръчква окуражително и ѝ прошепва, че трябва да бъде малко по-дипломатична, затова Брит-Мари се овладява решително, усмихва се грижовно на младия мъж и казва:
– Смело от ваша страна да носите тази вратовръзка. Защото изглежда нелепо.
Следва размяна на реплики, които може би не могат да бъдат описани точно като „дипломатични“. Но накрая Кент успява да успокои двамата строеваци, като младият мъж обещава да не звъни на охраната, а Брит-Мари обещава да не опитва повече да го удря с чантата си.
Странното на градчетата до пътища е, че не е нужно човек да прекара особено дълго време в тях, за да се засегне дълбоко, когато някой млад мъж не иска и да знае, че те съществуват. Че са там.
– Дойдох тук, за да помоля в Борг да бъде построено футболно игрище, разберете – обяснява Брит-Мари с божествено търпение.
Посочва списъка си. Младият мъж разлиства една папка. Обръща се демонстративно към Кент и казва нещо за някакъв „съвет“, който в момента имал заседание.
– Докога? – иска да знае Брит-Мари.
Младият мъж прелиства папката.
– Това е работна закуска. Значи до към десет часа.
– Д-е-с-е-т! Вие да не закусвате в д-е-с-е-т часа? За Бога, тогава не се учудвам, че нищо не успявате да свършите – информира Брит-Мари грижовно.