– Как се случи? Как Банк изгуби зрението си?
Не че Брит-Мари е от хората, които си пъхат носа в чужди работи, естествено, но все пак. Все пак сутринта се събуди ентусиазирана, а в такива случаи може да се случи какво ли не. Разумът ѝ ѝ се разкрещя, но вече беше късно.
– Болест. Скапан шит. Появи се, как се казва? Неочаквано! Продължителна и коварна, като финансовата криза – обясни Някоя, размахвайки ръце в жестове с неясно значение.
– Ха – каза Брит-Мари.
Някоя погледна към фланелката.
– Нали знаеш, Брит-Мари, хората казват: Банк е добра ВЪПРЕКИ това с очите, да. Аз казвам: Банк е добра ЗАРАДИ това с очите. Разбираш ли? Тя трябваше да се бори по-здраво от всички. Затова: тя стана най-добрата. Въпрос на, как се казва? Стимул! Разбираш ли?
Брит-Мари не беше напълно сигурна, че разбира. Искаше да се възползва от случая и да попита Някоя как се е озовала в инвалидна количка, но тогава разумът ѝ най-накрая тегли черта, защото такива въпроси определено не бяха уместни. Така че разговорът замря. Някоя направи един оборот назад, после един напред.
– Паднах от лодка. Като малка, да. Ако се чудиш – обясни тя грижовно.
– Определено не се чудя! – настоя Брит-Мари.
Някоя се засмива.
– Знам, Брит. Знам. Ти нямаш предразсъдъци. Разбираш, че съм човек. Който има инвалидна количка. Не съм инвалидна количка, която си има човек, да.
Тя потупа Брит-Мари по ръката и добави:
– Затова те харесвам, Брит. Ти също си човек.
Брит-Мари искаше да каже, че също харесва Някоя, но прояви разум. Така че не говориха повече за това. Брит-Мари купи „Сникърс“ за плъха и попита Някоя дали случайно продава букети.
– Цветя? За кого? – попита Някоя.
– За Банк. Струва ми се невъзпитано, че съм наела стая там, а през цялото това време не съм ѝ дала дори едно цвете. Прието е да се дават цветя – информира Брит-Мари.
– Не, шит, знаеш, тук няма цветя. Но Банк обича бира! Вземи ѝ бира вместо цвете, а? – предложи Някоя.
На Брит-Мари това не ѝ се стори цивилизовано, но заключи, че бирата може би е като цветята, ако човек я обича. Затова настоя Някоя да намери целофан, което тя не успя да направи, но след няколко минути Омар се появи на вратата и викна: „От целофан ли имате нужда? Аз имам! На цена като за приятели!“. Защото в Борг явно така става.
Брит-Мари уви бирата с целофана, който определено не беше на цена, която тя бе готова да категоризира като „за приятели“. После сложи малка панделка отгоре и бирата придоби много приятен вид. След това Брит-Мари отиде в развлекателния център, открехна входната врата и сложи чиния със „Сникърс“ на прага. До чинията остави бележка, написана прилежно с мастило: „На дейт съм. Или среща. Или както се казва в днешно време. Не е нужно да отсервирате след себе си, за мен не е проблем“. Искаше ѝ се да добави още, че се надява плъхът да намери с кого да вечеря, тъй като не смята, че той заслужава да яде сам. Че самотата е разхищение както на плъхове, така и на хора. Но разумът ѝ заповяда да не се бърка в избора на социални контакти на плъха, затова Брит-Мари не написа нищо от това.
Изгаси лампите и изчака да се здрачи, защото в Борг през зимата това се случва много преди да е дошло време за вечеря, което е доста удобно. Щом се увери, че никой не я вижда, Брит-Мари се насочи с бърза крачка към спирката на шосето, което водеше далеч от Борг в две посоки, и скоро потегли в едната от тях с автобуса. Изпълни я усещане за приключение. За свобода. Но не дотолкова, че състоянието на седалката да не я ужаси, естествено, затова тя я застла прилежно с четири бели салфетки, преди да седне. Все пак дори приключенията трябва да имат някакви граници.
Но въпреки всичко: това да се вози сама в автобуса ѝ донесе усещане за нещо ново.
През целия път търкаше бялата ивица на безименния си пръст. Солариумът до банкомата в града беше празен. Брит-Мари последва инструкциите на машината, която ѝ каза да постави в нея монети. За кратко възникна опасност познанството помежду им да завърши с удар от камък, понеже машината твърдеше, че Брит-Мари не ѝ е дала пари, въпреки че Брит-Мари току-що бе направила именно това. Тя размаха заплашително чантата си, при което, за късмет на всички замесени, машината размисли, дисплеят ѝ примигна и половин дузина големи флуоресцентни лампи в твърдото пластмасово легло на пода светнаха.
Брит-Мари никога не е била познавач на солариумите, признава си го, така че не беше напълно запозната с основните им функции. Но си мислеше да седне на един стол до светещото легло, да пъхне ръката си вътре и внимателно да затвори капака. Не знаеше колко време ще трябва да седи така, за да се сдобие с ръка без бели петна, но си представяше, че самият процес няма как да е по-сложен от приготвянето на сьомга на фурна. Затова планираше просто от време на време да вади ръката си, за да види как върви.