– Нищо му няма.
Брит-Мари вади списъка от чантата си.
– Мога ли да те попитам за името ти? – пита тя.
– Макс – казва момчето.
Омар посочва много сериозно първо Вега, после Макс.
– Вие, двамата, НЯМА да сте от един отбор, когато играем на две врати!
После децата тренират идиота. Играят на две врати. И са отбор. Сами го няма, за да освети терена с колата си, но там има друго превозно средство със светнати фарове. Това е камион, покрит с такова огромно количество ръжда, че не е ясно как изобщо е могъл да ръждяса толкова, дори да е съществувал още от зората на камионите. Вътре седи Карл. Брит-Мари отива до пицарията, а щом се връща, му носи кафе. Той кима. Тя също.
23
Когато жената и мъжът с червената кола спират в края на паркинга, първоначално Брит-Мари и децата не реагират, защото вече са започнали да свикват, че на футболните тренировки в Борг вече се появяват нови играчи и публика, сякаш това е най-нормалното нещо на света. Едва когато Макс посочва колата и казва „Тези са от града. Жената е шеф на регионалната футболна асоциация, баща ми я познава“, тренировката спира и играчите и треньорът се обръщат подозрително към непознатите.
– Брит-Мари? – пита жената, щом се приближава.
Облечена е добре, мъжът също. Червената кола е страшно чиста, забелязва Брит-Мари, първоначално с одобрението, което ѝ е останало от нормалния ѝ живот, но след това с инстинктивния скептицизъм към всичко непокътнато и чисто, на който се е научила в Борг. Чистите и непокътнати неща рядко се вписват в Борг.
– Аз съм – информира Брит-Мари.
– Оставих няколко документа за теб по-рано днес, успя ли да ги прегледаш? – пита жената и прави жест към пицарията.
– Ха. Ха. Не, не успях. Бях заета.
Жената поглежда децата. После поглежда Брит-Мари.
– Отнасят се до правилата на Януарската купа, за която този... отбор... се е записал.
Произнася „отбор“ така, както Брит-Мари произнася „чаша за кафе“, когато в ръце държи пластмасова чашка.
– Ха – казва Брит-Мари и вади бележник и молив, сякаш се въоръжава.
– Ти си посочена като треньор. Имаш ли лиценз? – пита жената.
– Моля? – пита Брит-Мари и в същото време записва „лиценз“ в бележника си.
– Л-и-ц-е-н-з – повтаря жената и посочва мъжа до себе си, все едно той е някой, когото Брит-Мари би трябвало да разпознае: – Регионалната футболна асоциация и общината допускат до участие в Януарската купа само отбори, които имат треньор с регионален треньорски лиценз.
Брит-Мари записва „Набави си регионален треньорски лиценз“ в бележника си.
– Ха. Ще ви затрудня ли много, ако помоля за инструкции относно набавянето на такъв лиценз? Мога незабавно да се погрижа връзката ми в Агенцията по заетостта да уреди...
– Чакай малко, това не е нещо, което просто си НАБАВЯШ! Трябва да изкараш КУРС! – възкликва мъжът пред червената кола леко истерично.
После махва ядосано с ръка към паркинга:
– Вие дори не сте отбор! Дори нямате игрище, където да тренирате!
В този момент на Вега ѝ писва, тъй като тя съвсем очевидно не е от най-търпеливите.
– Ей, чичка, тук играе ли се футбол, или не, по дяволите? – изръмжава тя.
– А? – отговаря чичката.
– Да не си глух, а? Казах: играем ли шибан футбол тук, или не? – крясва Вега.
– Е? – отвръща чичката с подигравателна усмивка и разперва ръце.
– Ако тук се играе футбол, значи това е шибано футболно игрище – заявява Вега.
Чичката поглежда шокирано Брит-Мари, сякаш очаква тя да каже нещо. Според Брит-Мари обаче това не би било уместно, защото смята, като никога, че независимо от изразните средства, този път Вега е права. Затова си замълчава. Жената до чичката се прокашля.
– Отборът в града развива отлична футболна дейност, сигурна съм, че...
– И тук развиваме отлична футболна дейност! – срязва я Вега.
Жената диша насечено през ноздрите.
– Януарската купа трябва да има регламент. Иначе всеки би могъл да дойде да играе. Ще настъпи хаос, разберете. Съжалявам, но ако нямате треньор с лиценз, не можем да ви допуснем до участие. Можете да пробвате отново догодина, ще разгледаме молбата ви и...
Прекъсва я глас, идващ някъде от мрака между червената кола и камиона на Карл. Притежателката на гласа има махмурлук и няма да търпи да ѝ противоречат, това е очевидно.