Вега стои очарована до ръба на локвата.
– Как научи кучето на това?
Банк свирва на кучето. Почесва го по муцуната. Отваря джоба на якето си и дава на кучето да вземе каквото има вътре.
– Имам кучето отпреди да ослепея. Научих го на половината трикове още докато виждах, а на другата половина – след това.
– Това не е цивилизовано – казва Брит-Мари и отива до развлекателния център, за да вземе бикарбонат.
Когато се връща, децата играят така, че се чува. Човек трябва сам да го преживее, за да разбере разликата между футбола, когато е тих, и футбола, когато не е. Брит-Мари спира в мрака и се заслушва. Всеки път, когато някое от децата получи топката, съотборниците му се провикват: „Тук! Ето ме!“.
– Там сте, ако се чувате – казва им Банк и опитва да се отърве от махмурлука, като масажира слепоочията си.
Децата играят. Викат. Казват си къде са. Брит-Мари стиска бутилката бикарбонат, докато по повърхността ѝ се появяват вдлъбнатини.
– Тук съм – прошепва тя и ѝ се иска Свен да беше тук, за да му го каже.
Странно градче. И странна игра.
След края на тренировката всички се разпръскват. Падан се прибира у дома с баща си и камиона, а Сами взима Вега, Омар и Дино. Макс се прибира пеша, вървейки сам покрай шосето. Майката на Бен идва да вземе сина си. Махва на Брит-Мари и Брит-Мари ѝ махва в отговор. На връщане Банк мълчи и Брит-Мари решава, че не е удачно да предизвиква съдбата. Най-вече смята, че не е удачно да предизвиква бастун, който е бил в калта и в устата поне на един човек. Затова приема тишината.
Щом се прибират, Банк развива целофана от бирата и отпива право от бутилката. Брит-Мари отива и взима чаша и подложка.
– Все трябва да има някаква граница – казва тя решително на Банк.
– Ама че си мрънкаща вещица, някой казвал ли ти го е? – пита Банк.
– Няколко пъти – отговаря Брит-Мари и се сдобива с втората си истинска приятелка.
Запътва се към стълбите, но се спира, обръща се и пита:
– Каза, че баща ти е бил фен на „Тотнъм“. Бих искала, ако няма да те затрудни, да ми обясниш какво означава това.
Банк отпива от чашата си. Потъва в един стол. Кучето слага глава в скута ѝ.
– Ако си фен на „Тотнъм“, винаги даваш повече любов, отколкото получаваш – казва тя.
Брит-Мари свива пръстите на здравата си ръка около превръзката на другата. Определено ѝ се струва, че да обичаш футбол, е ненужно сложно.
– Предполагам, че с това искаш да кажеш, че са слаб отбор.
Устните на Банк потръпват в крайчетата.
– „Тотнъм“ са от най-лошия тип слаби отбори – почти са добри. Винаги обещават, че ще се представят фантастично. Карат те да се надяваш. Продължаваш да ги обичаш, а те продължават да измислят все по-изобретателни начини да те разочароват.
Брит-Мари кима, все едно това звучи разумно. Банк се изправя и констатира:
– В този смисъл, дъщеря му винаги е била като любимия му отбор.
Банк оставя празната бутилка на кухненския плот и без да ѝ се налага да използва бастуна си, минава покрай Брит-Мари и продължава към всекидневната.
– Бирата беше вкусна. Благодаря.
Тази вечер Брит-Мари седи на ръба на леглото си няколко часа. Изправя се и отива на балкона. Чака да види полицейска кола. После се връща на ръба на леглото. Не плаче, не е нещастна, всъщност по-скоро обратното. Чувства се почти въодушевена. Само не знае с какво да се захване. Като че не я свърта на едно място. Прозорците са излъскани, подът е изтъркан, балконските мебели са избърсани. Сипала е бикарбонат на пръстта в саксиите и бакпулвер на матрака. Със здравата си ръка разтърква превръзката, която скрива бялото петно, което пък преди това бе скрито от венчалната ѝ халка. В известен смисъл, посещението в солариума е постигнало желания ефект, макар и не така, както го бе замислила. Откакто пристигна в Борг, нищо не се случва така, както го е замислила.
За пръв път, откакто е тук, Брит-Мари наистина приема, че това не е непременно нещо лошо.
Когато на вратата се чука, Брит-Мари вече толкова дълго е чакала това да стане, че първоначално решава, че си въобразява. Но после се чука отново, а тя скача от леглото залитайки и се втурва надолу по стълбите като умопобъркана. Това, разбира се, е крайно нецивилизовано и изобщо не е типично за нея. Не е тичала по този начин, откакто беше тийнейджърка. Човек тича така, когато сърцето му изпреварва краката. Брит-Мари спира за миг и събира толкова разум, колкото може, за да оправи прическата си и да приглади невидимите гънки на полата си.
– Свен! Аз... – тръгва да казва още докато отваря вратата.