Вечеря с Кент в ресторанта в града. Там имат бели покривки и меню без картинки и създават впечатлението, че взимат приборите на сериозно. Или поне не на шега. Кент казва, че се чувства самотен без нея. „Изгубен“ е думата, която използва. Създава впечатлението, че я взима на сериозно, или поне не на шега. Носи стария си износен колан, забелязва Брит-Мари, и се досеща, че не е намерил нормалния си колан, който тя прибра точно преди да замине. Иска да му каже, че коланът лежи навит старателно във второто чекмедже на гардероба в спалнята. Тяхната спалня. Иска той да извика името ѝ.
Но той просто се почесва по наболата брада и опитва да звучи небрежно, когато пита:
– Онзи полицай... той... вие как се... сприятелихте?
Брит-Мари дава всичко от себе си, за да звучи също толкова небрежно, когато отговаря:
– Той е просто полицай, Кент.
Кент кима и мига тежко.
– Повярвай ми, знам, че сгафих, скъпа. Но всичко приключи. Никога повече няма да я видя. Не можеш да ме накажеш за цял живот заради една-единствена грешна стъпка, нали? – казва той и хваща нежно превързаната ѝ ръка.
Носи венчалната си халка. Брит-Мари усеща как бялото петно на безименния ѝ пръст гори обвинително. Кент потупва превръзката така, сякаш изобщо не се замисля, че е там.
– Хайде, скъпа, разбрах идеята. Ясно и точно!
Тя кима. Защото е вярно. Защото никога не е искала той да страда, а просто да знае, че е сгрешил.
– Ти смяташ, разбира се, че това с футболния отбор е нелепо – прошепва тя.
– Шегуваш ли се? Смятам, че е фантастично! – възкликва Кент.
Пуска ръката ѝ, когато храната пристига, и на Брит-Мари веднага започва да ѝ липсва докосването му. Чувства се, както се чувства човек, когато е ходил на фризьор и са му отрязали много повече коса, отколкото е искал.
Разгъва салфетката, старателно я слага в скута си, потупва я нежно, все едно салфетката спи, и прошепва:
– И аз. Аз също смятам, че е фантастично.
Кент грейва. Накланя се напред. Поглежда я дълбоко в очите.
– Слушай, скъпа, предлагам следното: оставаш тук, докато хлапетата изиграят мачовете си за онази купа, за която ми разправи онзи къдравият. А после се връщаме. Към стария си живот. О’кей?
Брит-Мари си поема въздух толкова дълбоко, че дъхът ѝ по някое време се накъсва.
– Бих го оценила – прошепва тя.
– За теб съм готов на всичко – кима Кент и спира сервитьорката, за да я помоли за пипер, въпреки че още дори не е опитал яденето.
Храната е обикновена, естествено, но преди разумът ѝ да успее да я спре, Брит-Мари се замисля бегло дали да не разкаже на Кент, че е яла такос. Иска той да знае, че в последно време и в нейния живот са се случили доста неща. Но не казва нищо, защото все пак всичко си има мярка, а освен това Кент иска да ѝ разкаже за бизнеса си с германците.
Брит-Мари е поръчала пържени картофки към яденето си. Не ги яде, защото не обича пържени картофки, но винаги си поръчва, когато с Кент са на ресторант, защото се притеснява, че неговата порция няма да му стигне.
Той се протяга към картофките, без да пита, а Брит-Мари поглежда през прозореца и ѝ се струва, че за миг на улицата се мярка полицейска кола. Но може, разбира се, да си е въобразила. Засрамва се и веднага поглежда надолу към салфетката. Зряла жена, а седнала да си представя автомобили на службите за спешна помощ. Какво ще си помислят хората?
Кент я откарва до Борг за тренировката по футбол и изчаква края ѝ в БМВ-то. Банк също е там, така че Брит-Мари я оставя да води тренировката, а самата тя се грижи за списъка. Когато всичко приключва, Брит-Мари почти не си спомня какво са правили, говорила ли е с децата и сбогувала ли се е изобщо с тях.
Кент откарва нея, Банк и кучето обратно до къщата. Банк и кучето изскачат навън, без да попитат колко струва колата, което като че смущава Кент нечувано много. Банк чуква боята с бастуна си и почти със сигурност не го прави нарочно първите два пъти. Кент седи вътре и се занимава с телефона си, а Брит-Мари седи до него и чака, защото я бива в това. Накрая той казва:
– Утре трябва да отида на среща със счетоводителя. Задвижил съм нещата с немците, да знаеш, имам големи планове!
Той кима усърдно, за да поясни колко точно големи са плановете. Брит-Мари се усмихва окуражително. Отваря вратата и в същия миг я спохожда мисъл. Пита направо, без да е обмислила въпроса както трябва:
– Ти на кой отбор си привърженик?
– „Манчестър Юнайтед“ – отговаря Кент изненадано и вдига поглед от телефона.