– Искаш ли да те закарам?
– Моля? – пита Брит-Мари.
– Да те закарам ли до развлекателния център? – пита Банк.
Брит-Мари я зяпва и почти изпуска чантата си.
– Да ме закараш? Как... аз... не, няма проблем... благодаря. Не искам... не знам... определено не съдя, но как...
Тя млъква, щом вижда доволната усмивка на лицето на Банк.
– Аз съм почти сляпа. Не карам кола. Пошегувах се, Брит-Мари.
Кучето гледа насърчително. Брит-Мари приглажда косата си.
– Ха. Това беше... мило от твоя страна.
– Не се тревожи толкова много, Брит-Мари! – виква Банк след нея, а Брит-Мари определено няма никаква представа какво да отговори на такова абсурдно хрумване.
Върви пеша до развлекателния център. Чисти. Лъска прозорците и гледа през тях. Сега вижда различни неща в сравнение с деня, когато пристигна в Борг. „Факсин“ дава тази възможност на хората.
Сервира „Сникърс“ до вратата. Минава по футболното игрище, за което си бе мислила, че е просто паркинг. Полицейската кола на Свен е паркирана пред пицарията. Брит-Мари вдишва дълбоко, преди да влезе.
– Здравейте – казва тя.
– Брит! Здрасти! – виква Някоя и излиза от кухнята, понесла кана кафе.
Свен стои пред касата, облечен с униформа. Бързо си сваля шапката и я хваща с две ръце.
– Здравей, Брит-Мари – усмихва се той и като че се издължава с няколко сантиметра.
После откъм една от масите до прозорците се чува друг глас:
– Добро утро, скъпа!
Кент седи и пие кафе. Свалил си е обувките и е качил крак на един от столовете. Това е един от най-големите му таланти – може да седи и да пие кафе, където и да е, и винаги да му е удобно, все едно се намира в собствената си всекидневна. Никой не владее изкуството съвсем неканен да се чувства у дома си така, както Кент.
Свен отново се свива. Все едно изпуска въздух. Брит-Мари се опитва да не изглежда все едно сърцето ѝ е прескочило няколко пъти.
– Мислех, че ще се виждаш със счетоводителя – казва тя.
– Сега тръгвам, онова хлапе Омар просто искаше да ми покаже нещо преди това – усмихва се Кент така, сякаш разполага с цялото време на света, след което намигва шеговито на Свен и отбелязва високо: – Не се притеснявай, шерифе, днес не съм паркирал неправилно. Колата е от другата страна на шосето.
Свен бърше дланите в панталона си и гледа в пода, докато отговаря:
– Там също не може да се паркира.
Кент кима с престорена сериозност.
– Шерифът ще ми напише ли глоба? Шерифът приема ли пари в брой?
Той слага на масата портфейла си, който е толкова дебел, че трябва да го пристяга с ластик, за да може да го държи в задния джоб на панталоните си. После се засмива така, сякаш просто се е шегувал. Кент го бива в това, да изглежда все едно всичко е шега. Така никой не може да се засегне, защото Кент ще каже: „О, хайде, нямаш ли чувство за хумор?“. На този свят хората с най-малко чувство за хумор винаги губят.
Свен гледа в пода.
– Не пиша глоби. Не съм охрана на паркинг.
– О’кей, шерифе! О’кей! Но самият шериф, разбира се, паркира където си иска – ухилва се Кент и кимва към полицейската кола, която се вижда през прозореца.
Преди Свен да успее да отговори, Кент виква на Някоя:
– Не се притеснявай за кафето на шерифа, аз ще го платя! Така и така ние, данъкоплатците, осигуряваме заплатата на шерифа, така че просто го пиши на сметката ни!
Свен не отговаря. Само оставя парите на касата и казва тихо на Някоя:
– Мога да си платя кафето.
После хвърля бърз поглед към Брит-Мари и измърморва:
– Ще го пия навън.
Тя иска да каже нещо. Не успява.
– Ела да видиш, скъпа! Напечатах ги за онова хлапе Омар! – виква Кент и размахва шепа визитни картички.
След като не всички присъстващи се втурват незабавно към масата му, Кент се изправя, правейки ненужно много движения, и въздъхва така, сякаш никой от тях няма чувство за хумор. После отива до касата по чорапи, карайки Брит-Мари да крещи отвътре, и подава една визитка на Свен.
– Ето, шерифе! Вземи си визитка!
После се засмива към Брит-Мари и ѝ показва картичките. На тях пише „Омар – Предприемач!“
– В „града“ има печатница. Сутринта отпечатаха визитките много бързо. И страшно се зарадваха, понеже нямат никакви клиенти, бедните! – разказва Кент весело и прави големи кавички с пръсти, докато казва „града“.
Свен стои до него и преглъща тежко. Някоя сипва кафето му в пластмасова чаша. Той я взима и веднага тръгва към вратата.